Робин Янг - Бунт

Върволицата от хора се виеше бавно през голите хълмове. Отдясно сухата трева преминаваше в кафяви ниви, които се спускаха към морето, а отляво земята се издигаше стръмно нагоре и преминаваше в осеяни тук-там с дървета възвишения.

Близо до челото на колоната яздеше крал Едуард. Бойният му кон стъпваше уверено по скованата от студа земя. Любимият му кон Беярд беше огромно, мускулесто животно, а това беше необходимо, като се има предвид товарът, който трябваше да носи. От главата до опашката имаше ватирано покривало, което скриваше бронята му, поклащаща се при краката. Отгоре върху бронята, която поставяха двама коняри, върху гърба на коня, беше дървеното седло, на което се беше настанил удобно кралят. Конят трябваше да носи и неговата броня — ризница с дълги ръкави, върху която имаше наметка от метални плочки, закопчаваща се на гърба. Ръцете му бяха защитени от кожени ръкавици, пак покрити със стоманени плочки. Краката му също бяха защитени от броня. По-висшите чинове от армията на Едуард, които бяха заедно с него в авангарда, също бяха облечени по подобен начин, докато пехотинците носеха само туники от варена волска кожа, или гамбисани палта, уплътнени със слама. Но всички — и висши, и нисши, имаха някаква броня, която да ги предпазва, защото бяха навлезли дълбоко в земите на врага. Мадог и хората му се спотайваха някъде из тези замръзнали хълмове.

Четири дни по-рано съгледвачите на Едуард му бяха донесли новината, която той нямаше търпение да научи. Противникът беше забелязан на юг от Карнарвън, недалеч от Нефин. След като събра рицарите около масата, той обяви решението си да напуснат крепостта. Няколко от присъстващите се изказаха против това, защото се страхуваха, че времето всеки момент може да се промени и снегът, който от седмици заплашваше да дойде, най-после ще завали. Повечето бяха склонни да почакат другите отряди от юг и да се съберат с тях, за да могат да нанесат по-мощен удар. Графът на Пембрук, съвсем наскоро извършил успешна атака срещу група бунтовници, обсадили крепост на англичаните близо до Кардиф, беше подсилил числеността им, но имаше още няколко отряда, които тепърва трябваше да се присъединят.

Едуард се отнесе с презрение към намеците, че армията му, състояща се главно от тежка кавалерия, няма да може да се справи с по-неравностойните сили на бунтовниците, въоръжени с копия и къси лъкове. Ядоса се от упорството им, защото преди десет години беше говорил за опасенията си около същата маса, върху чието дърво бяха издълбани имената на рицарите на Артур. Беше заявил пред тях, че трябва да се сдобият с короната, обединила Уелс. Сега страховете му се оказаха оправдани. Короната на Артур стоеше на главата на друг, както беше предрекъл, и страната беше пламнала от бунта. Да, Мадог трябваше да бъде сломен. Но по-важното беше да се вземе короната.

На другия ден отрядът на краля напусна Конуи и се отправи по тънката брегова ивица между Сноудония и морето. Първият град, до който стигнаха, беше Карнарвън.

Едуард знаеше, че най-голямата му крепост беше нападната: всички сведения го потвърждаваха. Беше се подготвил, очаквайки да бъде посрещнат от нанесените щети, но не и от пълно опустошение. Градът се виждаше няколко мили преди английската армия да го достигне и разрушенията се разкриваха бавно пред очите им. Хората притихнаха, невярващи на онова, което виждат. На места стените на Карнарвън бяха превърнати в развалини. По протежение на крепостната стена зееха големи рани, като че ли отворени от ноктите на гигантски звяр. Градът зад тях беше неузнаваем. Къщите представляваха почернели развалини, дърветата в овощните градини бяха превърнати в овъглени пънове. Острата миризма на дим още се усещаше във въздуха.

Едуард премина с коня си през развалините, загледан в замъка — там, където се беше родил неговият син и наследник. В рова под стените имаше стотици тела, чиято плът бе разкъсвана от лешоядите. Над бойниците в зимното небе се виеха врани като сенки на смъртта. От една кула бяха провесени две тела, повече приличащи на скелети, покрити с разръфани останки от туники. В тях бяха разпознати управителят на крепостта и местният благородник. По укреплението подскачаха и гракаха птици, подплашени от движещите се долу хора, но все още нежелаещи да се откажат от последните остатъци от обяда си.

Вътре в крепостта земята беше покрита с дебел слой боклуци — съборена мазилка, изстреляни стрели, още трупове на хора и коне. Имаше купчини греди там, където покривите на сградите бяха рухвали в пламъци. Едуард имаше чувството, че за последен път беше стоял тук в някакъв друг живот. Тогава беше влязъл на кон под звуците на барабани и тръби, а хората му пееха победна песен. Земята наоколо беше огряна от лятното слънце, а жена му беше до него и във въздуха се носеше ароматът на парфюма й. Уелс беше под негов контрол, а враговете му — мъртви или пленени. Момчето му Алфонсо беше живо в Лондон, а главата му беше изпълнена с мисли за бъдещето — дърводелецът вече режеше дървото за масата му. Застанал сред димящите развалини на замъка, Едуард имаше усещането, че той символизира краха на царуването му. Беше останал сред развалините по-малко от час, преди да обърне гръб на гледката и да се насочи на юг към Нефин с намерение да убива.