Робин Янг - Бунт

Когато Хенри замълча, Томас Ланкастър продължи с ясния си младежки глас:

— Джефри Монмътски ни разказва за разпадането на Британия след смъртта на Артур по време на нахлуванията на саксонците. Той казва, че по това време Бог изпратил един ангелски глас да каже на британците, че те повече няма да бъдат владетели на своето кралство. Обаче един ден в бъдещето, предвиден от Мерлин, ако реликвите на Британия бъдат събрани заедно, тя може отново да бъде обединена и да стане кралство, което да живее в мир и благоденствие.

— В Последното пророчество — каза Ралф де Монтърмър, — намерено в Нефин преди десет години, тези реликви са трон, меч, жезъл и корона. Това са символите на кралската власт на Британия, първоначално носени от основателя на нашите земи Брут от Троя. След смъртта му четирите реликви и кралството били разделени между синовете му. Това разделение сложило началото на дългия упадък на Британия, съсипвана от войни и измъчвана от глад и нищета. Последното пророчество ни казва, че нашите земи ще бъдат изправени пред окончателен разгром, ако тези четири реликви не бъдат събрани отново от един владетел тогава, когато Бог повели.

Хъмфри заговори отново:

— Според пророчеството короната представлява златен обръч, носен от самия Брут и предаван на всички британски крале след това. Това е короната, носена от Артур, който я предал на братовчед си в Камблам, където тя изчезва безследно, докато Луелин ап Грифит обединява Уелс под свое ръководство благодарение на нейната сила. Това е короната, която ние трябва да намерим. Ако искаш да се закълнеш да участваш в нейното издирване и да се покажеш достоен да бъдеш допуснат един ден на Кръглата маса, тогава вземи този щит.

Когато Хъмфри млъкна, Робърт разбра, че е дошъл неговият ред. Главата му беше пълна с мисли за съкровища и рицарски подвизи. Смътно си спомняше разказите на възпитателя си в Антрим за Фион Макул и неговите воини. Тогава беше слушал с благоговение и се беше питал дали като рицар и той ще има подобни приключения, обаче колкото по-голям ставаше, толкова повече разбираше, че пълнолетието е свързано по-скоро със задължения и политика, отколкото с приключения, турнири и слава, и постепенно беше започнал да забравя тези истории. Това, за което говореха тези хора, не му изглеждаше реално, но сериозните им лица подсказваха, че в приказките им има истина и работата е сериозна. Усети, че космите на врата му настръхнаха като от студ и някогашните разкази изведнъж започнаха да му се струват възможни. За момент се поколеба, давайки си сметка, че трябваше да каже клетва, също толкова свещена като всяка клетва за вярност на васала към неговия сюзерен, клетва, с която се ангажираше да бъде верен на краля. Думите на Хъмфри продължаваха да отекват в главата му… „Да заемем местата си около неговата маса и да споделим славата на царуването му.“ Робърт се наведе и вдигна щита с дракона.

Атмосферата веднага се разведри. Мъжете кимаха и започнаха да се усмихват.

Хъмфри се приближи към него.

— Добре дошъл! — каза той и го прегърна.

Робърт се поколеба, защото не искаше да разваля тържествеността на момента, но трябваше да зададе въпроса си.

— Приемат ли ме всички? — Вече беше научил достатъчно и знаеше, че Еймър де Валънс също е член на този орден.

— На другите ще бъде казано по-късно — рече Хъмфри, очевидно схванал намека. — Макар че не могат да откажат да те приемат. Кралят го разреши.

— Крал Едуард знае?

— Говорих със сър Джон де Варен, който лично помоли краля да бъдеш приет.

Робърт кимна, доволен от доказателството, че е направил добро впечатление на краля въпреки провала по време на похода.

Ралф де Монтърмър се приближи с два бокала с вино и им ги подаде.

Робърт взе единия.

— Ако едната реликва е короната на Артър, кои са другите три?

— Смятат, че едната е Куртана — отвърна Ралф, преди Хъмфри да успее да каже нещо. — Известен е още като Меча на милосърдието. Някога е бил при Свети Едуард Изповедника, но до пророчеството истинският му произход не беше известен. Кралят го пази в Уестминстър.

— А жезълът? А тронът? Там ли са?

— Не още — отвърна Хъмфри и вдигна чашата си — А сега пий, братко.

Робърт вдигна своята и пи под втренчения поглед на Хъмфри.

— Къде беше снощи?

Робърт се обърна, като чу въпроса. Брат му Едуард беше приклекнал, облегнат на стената на оръжейницата, която гледаше към външния двор на замъка Конуи. Наблизо се чуваше остър стържещ звук, докато Нес търкаляше напред-назад бронята на Робърт в буре с пясък, за да свали ръждата от метала. Там имаше и други мъже, които поправяха закопчалките на броните и лъскаха мечовете. От време на време духаше леден вятър, който запращаше пясък в очите им. Миналата седмица малко след Коледа вятърът докара и сняг, но снегът не се задържа. Ако се съдеше по притъмнялото небе, скоро щеше да има още.