Робин Янг - Бунт

— Хю!

Стражът се обърна и видя Саймън, който му подаваше чаша бира. Най-старият от тях, Улф, седеше облегнат на едно от буретата с протегнат крак, пристегнат с шина след едно падане. Тоягата му беше подпряна на стената, а във възлестите си ръце държеше чаша.

— По една за всеки ли? — попита Хю, изправи се, премигвайки, и изтри саждите от кожената си броня. — Няма ли да си я разделим?

— Защо да я делим? — попита недоумяващ Саймън и разклати чашата пред него. — Сега, когато другите заминаха, дажбите са по-големи. — Той се ухили и допи бирата, която остави бяла пяна върху устната му.

Огрян от огъня, Хю бавно отпи от сладникавата течност. Може би това, че беше оставен тук, имаше някои предимства.

Саймън седна приведен напред, оригна се и постави длани на бедрата си.

— Мислиш ли, че щяха да ни плащат по-добре във Франция? — попита той и погледна намръщен Хю.

Улф изсумтя в мрака, преди Хю да успее да отговори.

— На нашата възраст? Крал Едуард иска бойни коне, а не кранти.

— Аз съм с десет години по-млад от теб — изръмжа Саймън.

Без да обръща внимание на препирнята им, Хю допи остатъка от питието си.

— Я по-добре да хвърля още един поглед наоколо.

— Скоро смяната ще свърши и ще дойде време за лягане — промърмори Улф и подпря глава на стената. — Кълна се в Бога, че с всяка нощ тези нощни бдения стават все по-дълги.

— Това е от есенния мрак — рече Хю, мина покрай старателно подредените край стената мечове, лъкове и щитове и прекоси приведен сводестия коридор, който водеше към върха на стражевата кула при портата.

Въздушното течение, което се усещаше по извитата каменна стълба, беше леденостудено и Хю потрепери, когато топлината от огъня по лицето и ръцете му мигновено изчезна. Когато наближи върха, в очите му влезе прах и той се принуди да наведе глава. Бяха минали няколко години, откакто построиха двойната стражева кула и градските стени, над които стърчеше тя, но въздухът все още беше пълен с прах. Хю дълго усещаше миризмата на оцета, с който смесваха варта, за да се получи сивият хоросан. Един от чираците на зидаря му беше казал, че това се прави, за да бъдат опазени стените от огнените стрели, които се хвърляха по време на обсада, но Хю не знаеше дали това е истина.

Излезе на брулената от вятъра най-горна площадка на кулата и нахлупи плътно до ушите пластената шапка. Загледа се отгоре над град Карнарвън. От устата му излизаше бяла пара. Нощното небе беше забулено от бавно носещи се облаци, но в пролуките между тях се мяркаха бледосините проблясъци на зората. Оставаше само още час и можеше да легне да спи. Погледът му се плъзна по смълчаните улици и потъналите в мрак овощни градини. После се насочи към подобните на пъстра кърпа зеленчукови градини, повечето от които бяха обрани, а реколтата — запазена за наближаващата зима. Тук-там, където се събуждаха хора и стъкваха огньове или палеха свещи, блещукаха светлинки, но бяха малко. През последния месец в града цареше спокойствие, след като по-голямата част от гарнизона и много от по-младите му граждани бяха заминали за Гаскония.

Хю премести поглед върху югозападните стени, издигащи се покрай водите на пролива Менаи. Огньовете на стражите се виждаха през дълги промеждутъци, тъй като оределият гарнизон трябваше да охранява както градските стени, така и замъка, който се извисяваше като огромна ъгловата сянка в далечината. Кулите на замъка върху стените откъм морето бяха завършени, но скелетата все още засенчваха стените откъм града, които на места бяха високи само около три метра и половина. Ровът и дървената барикада, защитавали сградата в продължение на десет години, откакто беше започнала работата, бяха останали, но до голяма степен се оказаха излишни след завършването на градските стени. Скоро щеше да дойде празникът Вси светии и до пролетта работата по замъка трябваше да приключи. Много от работниците щяха да се върнат по домовете си. Докато гледаше замъка, Хю се замисли за момент за собствения си дом, далеч оттук, в Съсекс, и се запита какво ли е да построят нещо толкова величествено по твоя заповед. В тази работа имаше нещо богоподобно, но крал Едуард, неговият създател, не беше виждал Карнарвън от ранните етапи на строежа.

Чул блеенето на овце, Хю прекоси площадката на кулата, за да погледне над крепостния ров, ограждащ града, към мрачния пейзаж от сгушени дървета и покрити с мъгла поля, които постепенно се издигаха и се сливаха с далечните планини. Откъслечното блеене на овце се чу отново, този път по-силно. Хю се намръщи и запримигва в тъмното, учуден какво ли ги беше обезпокоило. Все още беше твърде рано за вълци. Може да бяха крадци, но овчарите и кучетата им обикновено ги прогонваха. Той ги виждаше, голямо стадо, пръснато из широка поляна. Забеляза, че нещо се движи встрани от мястото, където се бяха разбягали овцете. Покрай поредицата дървета бързаха някакви тъмни фигури. Хю погледна от другата страна на дърветата и видя още сенки, бяха стотици. Всички тичаха в една посока — към рова и към града. Изненадан, усети как кожата му настръхна. Отдръпна се от парапета и се втурна презглава надолу по стълбите, като крещеше: