Робин Янг - Бунт

— Какво правиш?

— Трябва да стигна до камбаната.

Хю мина през прохода, като се вглеждаше през малкото, осветено от факлата пространство към сводестия отвор, водещ към отсрещната кула. Наведе се и прикривайки с щита лявата си страна и главата, пое въздух, като се стараеше да не поглежда към проснатото тяло на Улф и протегнатия му шиниран крак. Прошепна една молитва и се втурна през празното пространство между кулите. Над приглушения говор откъм отвъдната страна на желязната решетка се чу вик, последван миг по-късно от силен удар по лявата му ръка, когато нещо се стовари върху щита му. Хю се олюля от удара, а после дойде втори удар, този път по прасеца, последван от ужасна болка. Падна с вик на земята, а щитът издрънча върху него. Друга стрела се заби в бедрото му, докато продължаваше да лежи и да крещи от болка. Под ръба на щита през присвити от болката очи видя много мъже да скачат от моста на брега. Замъгленият му поглед се спря върху един от тях, широкоплещест и чернокос. Беше загърнат в поръбен с кожа плащ, а на главата имаше издраскан и покрит с вдлъбнатини златен кръг. Приличаше на крал воин, изскочил сред мрака от далечното минало. Хю усети, че някой го грабна под мишниците и го обърна. Видя лицето на стисналия зъби Саймън. Докато стражът го извлече обратно под прикритието на кулата, покрай тях засвистяха стрели.

Хю изскърца със зъби и отпусна глава върху каменния под на стаята с макарата, почувствал как цялото му тяло се облива в пот. Трепереше целият, с изключение на прасеца и бедрото, където изгарящата болка продължаваше.

— Нагоре по стълбите! — процеди през зъби той. — Вдигни замъка под тревога.

Саймън се поколеба, но после изчезна нагоре по стълбите на кулата. Хю, останал да лежи, едва поемайки си дъх от болката, чу стъпките му да се отдалечават. По-наблизо се чуваха тъпи удари на чукове върху камък. Звучаха така, като че ли сечивата са обвити с нещо.

Когато стигна караулното помещение, Саймън се огледа отчаяно. Да вдигне под тревога замъка сега? Можеше да извика, но беше малко вероятно някой да го чуе. Погледът му се спря на огъня. Отиде при него, загледан отчаяно в ярките пламъци, а после посегна към тоягата на Улф, все още подпряна на стената. Разкопча колана си с разтреперани ръце, смъкна кожената си ризница, подплатена със слама, и свали долната си риза през главата. Грабна тоягата на Улф и нави ризата върху единия й край, след което разпра ризницата. Наведен над коша с пъновете, натъпка слама и съчки в ризата. Пъхна края на тоягата в пламъците и той се запали веднага. Тогава се изправи и хукна нагоре по стълбите към горната площадка на кулата, като проклинаше вятъра, който насочваше пламъка към него и заплашваше да го разпали още повече. Стигна горе, наведе се и размаха насам-натам импровизирания фар. Треските и сламата се разгоряха още повече и огънят поръси със сажди голите му гърди.

Във вътрешния двор на лондонския Тауър, близо до овощните градини, се беше събрала група млади мъже заедно с конете. Загърнати плътно със зимните си плащове, с окаляни ботуши за езда, лица — зачервени от студа. Неколцина носеха на ръцете си върху дебели ръкавици хищни птици, завързани за каишки. Рицарите носеха пъстри големи соколи от Светите земи, а оръженосците — сиви соколи. Между мъжете сновяха няколко момичета с прогизнали от влагата поли. Вятърът развяваше мантиите им и разпиляваше ръждиви листа от купчините, които слугите в овощните градини се опитваха напразно да съберат. Небето над Лондон беше надвиснало ниско, натежало от тъмни облаци, и заплашваше с още дъжд.

След спокойното септемврийско небе есента беше пристигнала със силни ветрове, докарали продължилия цяла седмица проливен дъжд, който направо удави във вода графствата на Англия. Темза излезе от коритото си, наводни редица кланици и заля улиците с кървава мътилка. Работниците в крепостта Тауър бяха заети да отстраняват теч в спалнята на краля, където дъждовната вода съсипа един килим, който принадлежеше на Елинор. Повреденият килим беше най-малката грижа на краля, защото бурята беше връхлетяла южното крайбрежие тъкмо когато първата половина от флота му беше отплавала за Гаскония. Коварният вятър издуха половината отплавали кораби обратно в Плимът. Лошото време не беше единствената пречка пред придвижването на Едуард към Франция и към неговия настроен за война братовчед. След пролетната сесия на парламента кралят се беше обърнал към църквата да финансира кампанията му, но беше установил, че духовниците не искат да отворят ковчежетата си за неговата кауза. Когато Едуард заплаши да ги обяви извън закона, старши свещеникът на катедралата „Свети Павел“ отстъпи пред гневните му настоявания, но нямаше съмнение, че забавянето беше дало възможност на Филип да установи по-здрав контрол над Гаскония.