Робин Янг - Бунт

Слугите в овощната градина спряха да я чистят, за да наблюдават как Робърт препуска в лек галоп през полето с вдигнато копие в ръка, преди да се понесе в пълен галоп напред. Разхвърча се кал, която изпръска новите му ботуши. Желязната халка бързо се показа и той съсредоточи погледа си в нея. Пръстите му стиснаха още по-здраво дръжката, защото кожената ръкавица се плъзгаше по дървото, докато той летеше към стълбовете, а подареното му парче коприна се развяваше пред него. Замахна с копието секунда по-рано. Върхът му одраска железния кръг, но не влезе в него. Като остави малката халка да се клати бясно, Робърт профуча, ругаейки, покрай коловете. Накара Хънтър да забави ход, направи широк кръг и се понесе обратно през жвакащата кал към групата.

Хъмфри вдигна кожения мех.

— Остана още един опит! — провикна се той и се засмя, когато Робърт наближи.

— Хващам се на бас, че той ще успее при втория — каза Едуард и изгледа предизвикателно рицаря.

Хъмфри се засмя добродушно и поклати глава, но Хенри Пърси, внук на графа на Съри, кимна към Едуард.

— Приемам облога — каза набитият рус лорд и го погледна с мързеливата си усмивка. На китката му бе кацнал красив ястреб мишелов с нокти, забити в дебелата ръкавица. Хенри посочи с глава към Робърт, който накара Хънтър да спре.

— Десет лири, че няма да наниже халката.

Робърт погледна брат си и поклати едва забележимо глава при споменаването на сумата. Като изпълняващ длъжността лорд на техните английски имения в отсъствието на баща му той беше повикал трима рицари и петима оръженосци от Есекс да служат при него заедно с брат му и тяхната шотландска свита във войната с Франция. Беше длъжен да ги снабди с всичко необходимо за похода и неразумните облози бяха последното нещо, от което се нуждаеше.

Обаче Едуард не обърна внимание на погледа му.

— Дадено — каза той на Хенри Пърси.

Някои от останалите рицари заръкопляскаха одобрително в желанието си да стане нещо по-интересно. Заради забавянето се обучаваха от месеци и всяко разнообразие към обичайните упражнения беше добре дошло.

След като не можеше да се откаже, тъй като облогът беше направен, Робърт обърна коня си и зае изходно положение, стисна зъби и вдигна копието. Прогонвайки всичко друго от мислите си, той зачака онзи неповторим, чуден момент, в който всичко — конят под него, копието в ръката, погледът му към далечната халка — бяха на една линия. Когато той дойде, почувства го като тласък. Заби шпорите и Хънтър се понесе напред през средата на полето към коловете. Вятърът щипеше бузите му, но Робърт не сваляше очи от халката. Наведе се с насочено копие напред. Внезапно нещо бяло се стрелна напряко на пътя му и Хънтър рязко изви глава. Конят обърка следващата си стъпка и се наклони надолу, плъзгайки предните си копита в калта. Животното се стовари с бясна скорост на земята, а Робърт беше изхвърлен от седлото. Претърколи се няколко пъти, преди да спре, и чу как Хънтър изцвили от болка зад него.

След секунди Робърт се повдигна на ръце, като плюеше кръв и кал. Видя, че конят се мъчи да се изправи. Оръженосците му тичаха към него. Нес се насочи право към Хънтър. Едуард тичаше заедно с тях. Лицето му, което не изразяваше тревога, а гняв, беше обърнато към двама мъже и една жена, които се показаха в края на полето. Единият беше по-висок от другите, с прибрана назад лъскава черна коса и ъгловато лице. На китката на Еймър де Валънс беше кацнал бял сокол и гълташе парченце месо. Робърт си даде сметка, че бялото нещо, което беше подплашило Хънтър, са били размаханите крила на политналата птица.

— Какво си мислиш, че правиш, Еймър? — попита сърдито приближилият се Хъмфри, докато Робърт изтриваше кръвта от разцепената си устна.

— Мислех, че днес трябваше да пускаме птиците да летят — каза със спокоен тон Еймър, като продължаваше да гледа, без да скрива задоволството си. — Извинявам се, сър Робърт. Не съм искал да отвличам вниманието ви.

До него сестра му Джоан де Валънс леко се подсмихваше, полузакрила лице с ръката си, на която имаше ръкавица. Робърт премести поглед от Джоан към младия мъж до нея с бледа кожа и провиснала черна коса — новия й съпруг Джон Комън. Мъжът дори не си направи труда да скрие задоволството си. Беше застинало върху изпитото му лице.

Синът на лорда на Баденох беше пристигнал в Лондон преди два месеца заедно с баща си и други шотландски големци, извикани от Едуард да участват във войната с Франция заради английските си земи. Говореше се, че Комън, подкрепян от шотландските си другари, казал на краля, че никой от тях няма да участва в една чужда война, ако той не се придържа към условията на споразумението от Бъргхам и не остави Балиол да управлява кралството си без английска намеса. Робърт и другите рицари не знаеха дали кралят е приел тези условия. Ала знаеха, че малко по-късно в Тауър се бе състояла набързо организирана сватба на осемнадесетгодишния наследник на Комън и братовчедката на Едуард — Джоан, дъщеря на графа на Пембрук. От сближаването между двамата шуреи отношенията на Робърт и Еймър, който и без това продължаваше да се държи враждебно към него, станаха още по-хладни. Робърт чувстваше, че рицарите се дразнят от приятелството му с Хъмфри, но до този момент Еймър беше изразявал неодобрението си само с хапливи забележки, на които беше лесно да не обръща внимание.