Робин Янг - Бунт

Когато стигна подножието на Орловата кула, мина под гъстия лабиринт от греди на скелето и покрай стражите, които го поздравиха, той влезе в преддверието и се изкачи по стълбите за първия етаж. Огромната десетоъгълна зала, която се разкри пред него, беше пълна с прах, който на слоеве се носеше във въздуха. Тук беше складирана по-голямата част от кралското имущество и покрай стените бяха наредени сандъци и мебели. По средата имаше кръгла маса, чиято гола повърхност бе жълтеникаво бяла.

Едуард отиде до масата и бледите му очи проследиха надписите на латински по ръба й, изкусно изрязани от инструментите на дърводелеца. В дървото бяха издълбани имена. Кей, Галахад, Гауейн, Мордред, Борс, Пърсивал. Двадесет и четири имена на двадесет и четирима рицари. Беше накарал да я направят за празненствата в Нефин, за да се отбележат краят на войната и началото на новия ред — ред на мъжете, които го бяха последвали в ада, чиято вярност към него беше запечатана по безкрайната окръжност на масата. Встрани от масата, закрепено в гладката каменна стена, беше знамето с дракона, носено от него двадесет години по-рано на турнирите в Гаскония. Тогава той беше Артур, само по име, дадено му специално за турнирите, за да всява страх у противниците и да предизвиква уважение сред привържениците си. Сега той имаше репутацията на Артур, земите му бяха разширени и малко оставаше да властва над Британия. След две трудни години беше постигнал това, което много английски крале замисляха и желаеха да направят, но така и не бяха успели — завладяването и подчиняването на Уелс.

Силите на Луелин, които се бяха окопали в хълмовете над река Уай и оттам продължаваха да извършват нападения срещу кралските позиции, най-сетне бяха притиснати. Един от хората на принца издаде местоположението му. Войската на Едуард се беше промъкнала в мразовития мрак на зимата сред високите хълмове, водена от предателя, и нападна принца и хората му, заварени неподготвени. В последвалата кървава битка Луелин беше убит, пронизан от английско копие. Със смъртта на принца най-после беше сложен край на уелската съпротива.

Когато златните слънчеви лъчи се промъкнаха през прозорците на недовършената кула и осветиха масата и знамето с дракона, Едуард усети горчивия вкус на тази победа.

Сега отрязаната глава на Луелин красеше крепостните стени на лондонския Тауър. Останалите от рода му бяха избити, а воините — пленени или също убити. Бардовете пееха пълни с отчаяние песни и се молеха на Бога да потопи земята им в морето. Построени бяха нови градове и в тях се стекоха английски заселници, които прогониха уелсците в покрайнините едва да преживяват от остатъците.

Назначени бяха английски шерифи и съдебни пристави, които да се грижат за реда в района, подчинени на съдия-изпълнител, а крепостите на Едуард по крайбрежието се издигаха все по-нагоре.

Едуард отиде до един от сандъците покрай стената, наведе се и взе нещо, увито в черна коприна. Върна се при масата, сложи го върху нея и разгърна плата, под който се показа книга. Надписът на корицата беше осветен от утринното слънце.

„Последното пророчество на Мерлин“

Започна да разгръща страниците и усети миризмата на мастилото, направено от стрити на прах скъпоценни камъни, смесени с жълтък и вино. Цветовете бяха ярки, направо великолепни. Около думите се виждаха изрисувани приказни животни, цветя и птици. Едуард беше показал книгата на рицарите си в Нефин, където бяха намерени пророчествата на Мерлин, преведени от Джефри Монмътски за света. На една страница бе нарисуван мъж, застанал пред огромна крепост, зад която се извисяваха зелени планини. В ръцете си държеше прост златен обръч. Тъкмо този образ Едуард гледаше от месеци, особено когато си лягаше да спи и когато шумотевицата от деня стихнеше. Беше разпитвал сподвижниците на Луелин, които беше успял да плени, после ги беше измъчвал, но те или не знаеха нищо, или отказваха дори пред лицето на смъртта да разкрият това, което той се беше заклел да стане негово още преди двадесет години — предмета, обединил Уелс срещу него. Короната на Артур.

Стражът разбута въглените и огънят се разгоря. Мъжът примижа от горещината, взе два пъна от коша и ги хвърли в пламъците, които облизаха краищата на дървото, а насекомите наизскачаха от пукнатините по него. Застигнати от огъня, те припламваха с ярка светлина и изчезваха.