Робин Янг - Бунт

Виковете продължиха, вече по-яростни. Никой вече не се смееше.

— В продължение на векове нашият народ говори за маб дароган — воина, който ще ни поведе срещу чуждите нашественици, човека, който ще сложи началото на нова ера. Пророците казват, че той ще дойде с предзнаменования и поличби. — Мадог даде знак на брат си. — Ще кажа, че това е нашето предзнаменование! Нашата поличба!

Дейвид приклекна край дървеното ковчеже и го отвори. Предпазливо, с благоговение вдигна изящна златна диадема, по чийто метал личаха вдлъбнатини и драскотини. Когато я подаде на брат си, виковете секнаха и настъпи тишина.

Мадог застана пред тях с развяваща се от нощния вятър черна коса.

— Короната някога е била носена от мъж, чиято кръв е и моя кръв. Преди могъщият Луелин да падне в битка, той ми я предаде. Аз я скрих от крал Едуард, когато той дойде тук да я търси, за да вземе силата й за себе си. — Мадог вдигна короната. Усети как сърцето му блъска силно в гърдите. Животът, който беше водил в продължение на повече от десет години, беше го довел до този момент. — Сега е време ние да слезем от прикритието на тези хълмове, време е да вдигнем копията си срещу враговете. И аз ще ви водя не като Мадог ап Луелин, а като ваш принц, защото в ръцете си държа короната на Артур, а според древното пророчество който носи тази лента, ще стане принц на Уелс.

Навън птиците надаваха крясъци и призоваваха зората като вестители на Бога, чули първи Неговата повеля, спусната от небесата, да се събудят: чайки и диви гъски, чапли и корморани с рошави пера — малки дракони, както ги бяха нарекли някои от английските войници, които никога преди това не бяха виждали море.

Едуард лежеше в мълчание, заслушан в техните приглушени крясъци, и гледаше стената през отвора между завесите на леглото. През последния час светлото петно се беше увеличило. Под гърба му леката постелка бе влажна. За цялата нощ беше спал може би само два часа, но не беше изморен. Към хора на птиците се присъедини плач, който отекна из коридора и мина под вратата на спалнята. Едуард погледна жена си, която лежеше топла до него, с черна, изпъстрена с бели нишки коса, разпиляна върху възглавницата. Тя не се помръдна. След малко той седна в леглото, а завивката, поръбена с кожа, се смъкна до кръста му. Подът под краката му беше застлан с килим, един от многото, които Елинор беше настояла да вземат със себе си заедно с леглото и останалите мебели. Това легло беше пропътувало из всички свети места на Англия, през границата до самото сърце на планинската Сноудония.

Едуард прекоси стаята и кожата му настръхна от хладния утринен въздух. Обу дългите гащи и ги привърза с тънкия ширит, за да не падат. Когато протегна ръка към ризата, се видя в огледалото. В мрака стоеше висока фигура с мускулести дълги крака, широк гръден кош и очертаващи се рязко ръце. Военният поход беше стегнал фигурата му и беше възвърнал на тялото му онази сила, която имаше като младеж. Ала не можеше да премахне белите косми в косата, нито бръчките по челото, които бяха станали повече. Преди два месеца беше отпразнувал петдесет и петия си рожден ден и тези години си личаха в очите и грапавината на кожата, обгоряла и опъната от слънцето и вятъра. Обръщайки гръб на огледалото, Едуард намъкна ризата си, а после и робата, която пристегна в кръста с колан. Накрая нахлузи чифт високи ботуши, издраскани и прашни, въпреки че пажът ги беше чистил много старателно. Излезе от стаята и тръгна по коридора.

Сега проплакването беше по-продължително, придружено от тихо пеене. Едуард спря пред затворената врата. През дървото до ушите му стигаше нестихващо хлипане. Чу дойката да шляпа с босите си крака по пода, докато детето замълча за миг, за да си поеме дъх, преди да отпуши отново дробовете си. Едуард притвори очи и постави длан върху дървото, за да почувства как звукът преминава през него. Измина само седмица, откакто от Лондон бяха пристигнали вестоносци, за да му съобщят, че най-големият му син починал неочаквано в Уестминстър, подобно на толкова много негови деца през годините.

Първото му дете беше умряло в утробата на майка си, без шанс за живот. Второто, милата Катрин, която се беше родила в Гаскония, беше починала шест месеца след битката при Луис на тригодишна възраст. Джоан успя да изкара само осем месеца, Джон достигна пет години, а Хенри — шест. Десет от тях си бяха отишли едно по едно, а сега Алфонсо, неговото хубаво момче, за когото беше сигурен, че ще живее, за да носи короната, беше се присъединил към мълчаливата редица. Детето, което не спираше да реве зад вратата, сега беше единственият му син и наследник на Англия. Този мощен рев беше като утеха за Едуард и той остана там още малко, преди да слезе надолу по стълбите на кралските покои и да излезе навън сред настъпващото утро.