Робин Янг - Бунт

Всички барони притихнаха. Глостър се смути и не беше способен да погледне краля в очите.

Едуард стана от трона и слезе по стъпалата на подиума. Спря за миг пред тях, а после коленичи на пода пред пейките. Робърт се изправи, за да вижда по-добре коленичилия монарх. С коса с цвят на стомана на утринната светлина и с робата, надиплила се около него като вълните на езеро, в този момент Едуард изглеждаше по-царствен от когато и да било.

— Моля ви да ми простите — проехтя гласът на краля из залата. — Не като на ваш крал, а по-скоро като на човек, грешен като всички, родени от коляното на Адам. — Той вдигна глава. — Но също както ви моля да простите грешката ми, направена заради доброто на кралството, аз ви умолявам за помощта ви да си вземем обратно това, което беше откраднато от нас. Застанете редом с мен, мъже на Англия, и повече никога няма да ви предам.

Графът на Херефорд се изправи:

— Аз ще те следвам, господарю. В живот и смърт.

Хъмфри де Бун се изправи до баща си с високо вдигната глава и с изпълнено с гордост лице.

Другите започнаха бавно да се изправят и да се кълнат във вярност на Едуард.

— Рицари на кралството, възседнете бойните коне! — прогърмя гласът на Антъни Бек от подиума. — Вземете копията! Отиваме да върнем земите на нашия крал!

Робърт се огледа наоколо, когато графовете на Норфък, на Аръндел и други, които се бяха опълчили срещу краля, започнаха да стават, може би наистина развълнувани от изненадващата реч на Едуард или пък прекалено притеснени да останат в малцинство, ако продължат да седят. Постоя така за момент, а после и той се изправи заедно с останалите. Това може и да не беше кръстоносен поход, но не можеше да се отрече, че една война с Франция предлага възможности — да се сдобие с имоти, с евентуални пленници за откуп и да спечели благодарността на един крал. Когато графът на Глостър стана на крака мрачен и победен, Робърт, застанал между бароните на Англия, усети как го обзема нетърпение. Точно за това се беше обучавал през всичките месеци в Ирландия и години в Карик и Анандейл. Това беше възможността да си създаде име като воин в една от най-могъщите армии в света.

Планините бяха забулени в синкав здрач. Над масивната скала и покритите със сипеи склонове на Сноудън небесният свод беше обсипан със звезди. В сянката на по-високите върхове, надолу по гръбнака на хребета течеше буен поток, по чиито брегове се бяха скупчили бодливи дървета и храсти. Покрай потока бягаха двама души, прескачаха големите камъни и шляпаха в острия чакъл, а буйната вода шумеше в ушите им. Водата беше ледена дори и сега, в края на август, когато далече долу нивята на Гуинед бяха огрени в златисто от слънцето. Ехото от крясъка на нощна птица накара единия от мъжете да погледне нагоре. Спря за миг да си поеме дъх, докато ледената вода заливаше краката му, а после, когато спътникът му погледна назад, продължи, като заби копието си в потока, за да си помогне.

По един гладък каменен праг, който се подаваше от разпенената вода, мъжете изкачиха брега и навлязоха сред гъсти дървета, потънали в мрак. Около тях се носеше мирис на пръст и диви билки, а в лицата им се удряха нощни пеперуди. След известно време единият внезапно спря и с жест даде знак на другия да стори същото. От мрака, шумолейки едва-едва, сред храстите се появиха няколко фигури.

— Кой е там?

— Рийс и Хауъл от Карнарвън — отговори единият от мъжете. — Трябва да се видим с Мадог.

След кратка пауза смътно очертаните фигури се разделиха и двамата минаха между тях.

Дърветата станаха по-редки и земята премина в стръмно, тревисто плато под Сноудън. В млечната светлина на звездите крепостта, която стърчеше от скалистия хълм, изглеждаше посребрена и гладка. Рийс и Хауъл знаеха, че през деня белезите от раните й не можеха да бъдат скрити. Петната от пожара и дупките в каменната стена бяха доказателство за упражненото върху нея насилие в миналото. В продължение на осем години след падането замъкът беше стоял като развалина, обитаван само от усърдни паяци и соколи скитници, които ловуваха от високото. Възстановяването му напредваше мъчително бавно. Скелето продължаваше да се крепи застрашително върху скалите около западната фасада, а камъните от оставените да се рушат развалини наоколо бяха покрити с мъх.

Двамата изкачиха бързо пътеката, която се виеше между скалите, и приближиха портата на замъка. Върху парапетите се виждаха горящи факли и се мяркаха очертанията на движещи се фигури. След като бяха разпитани, те прекосиха бързо шумния двор, пълен с блеещи кози и овце. Наоколо бяха насядали на чаша бира мъже, загърнати с вълнени наметала и гугли. Покрай стените бяха наредени колиби от торф и греди, а миризмата на ядене се смесваше неприятно с тежката воня, идваща от нужника. След като изкачиха външните стъпала на главната кула на замъка и минаха покрай още стражи, двамата мъже влязоха в слабо осветена зала, чиито под и стени бяха покрити със зелен лишей. В яма по средата гореше огън — димът от него се виеше към тавана, осеян с дупки. Минаваше през тях към горния етаж, а от там към покрива, част от който беше открита към осеяното със звезди небе. Около огъня върху пънове бяха насядали няколко души. Когато Рийс и Хауъл влязоха, те извърнаха към тях глави.