Робин Янг - Бунт

Златисто розова светлина заливаше небето над далечните планини, а над водите на пролива Менаи и отвъд тясната гърбица на Ангълси беше застинало синьо, все още осветено от млечнобяла луна. Над бреговете на широкото устие, което течеше покрай южните стени на замъка и се вливаше в пролива, кръжаха птици. Едуард усещаше миризмата на реката, примесена с по-сладникавия аромат на рендосани греди, идващ от сградата, от която беше излязъл. Покоите бяха построени за него и за бременната му жена преди пристигането им в Карнарвън през пролетта. Тук Елинор роди техния син, както той беше пожелал. Това щеше да бъде доказателство за една завладяна страна, за това, че тази земя вече принадлежи на него и на наследниците му. Строежът на масивната каменна крепост, който бавно се оформяше около построените от дърво покои, беше още в начален етап, но Едуард вече можеше да види каква внушителна постройка щеше да представлява.

Ровът беше прокопан и ограден, основите на големите кули и стени бяха положени от стотиците копачи, камъкът беше докаран от Ангълси и прехвърлен през пролива с кораби. Стените на замъка и на града отвъд тях се издигаха постепенно блок след блок. Навсякъде из огромния строителен обект стърчаха скелета. Въздухът беше замъглен от прах. На места се виждаха основите на кулите, дебели повече три метра. Очертаваха се и входове към празно пространство, местата, където щяха да бъдат портите, зееха сред недовършените стени, виеха се стълби, които още не водеха доникъде. Пред него се издигаше на нивото на първия етаж само една кула — най-голямата, която беше надвиснала над пролива. Едуард беше виждал плановете, които главният му зидар Джеймс от Свети Джордж беше начертал, и можеше мислено да си представи на фона на синьото небе кулата, която щеше да се издига на три етажа и да завършва високо горе с три малки кулички. На тях щеше да има каменни орли.

Строящ се на мястото, където хиляда години по-рано римска крепост се е издигала заплашително оттатък пролива върху твърдината на келтите — остров Ангълси — замъкът Карнарвън трябваше да стане най-голямата крепост от железния обръч, който е създаден от Едуард по крайбрежието. Символът на мощта на Рим се рушеше и се покриваше с мъх отвъд новите градски стени, но Едуард не пренебрегваше силата на тази история и неговата крепост, издигана по подобие на римските стени на Константинопол, трябваше да бъде демонстрация на имперска мощ в сърцето на завладяния Уелс.

Вървеше към недовършената кула, а около него в ранното утро сновяха хора. Конярите се грижеха за конете, слугите носеха кошници, пълни с провизии, а оръженосците разпалваха лагерните огньове. Някои мъже се покланяха, докато той крачеше през разкаляната земя, а други си гледаха работата, без да забележат, че кралят минава покрай тях — една самотна фигура сред отстъпващите сенки на мрака, по-висока от повечето от тях, с очи, зачервени от безсъние. Минавайки между редицата шатри на рицарите, чието платно беше прогизнало от роса, Едуард забеляза захвърлени празни бурета от бира и усети миризма на повръщано. Очевидно празненствата, които беше организирал в селището Нефин, отстоящо на четиридесет мили южно от Карнарвън, тук още продължаваха. Не можеше да им се сърди за това, защото походът беше тежък, четвъртият в тази непрощаваща земя, която беше вдигала толкова много бунтове срещу него и го беше накарала да бръкне дълбоко в кесиите на поданиците си.

Преди седем години Едуард си беше въобразил, че се е справил веднъж завинаги с Луелин ап Грифит. Завърнал се от Светите земи, за да поеме короната на баща си, той не беше губил време, за да се справи със самообявилия се уелски принц, като вкара огромни армии в Уелс, отне предишните завоевания на Луелин и принуди него и хората му да се затворят в крепостта Сноудония. Обаче събитията скоро показаха, че ударът, нанесен от Едуард, не е бил достатъчно решителен. Само преди две години принцът се беше надигнал отново, а заедно с него — и целият Уелс. В предизвикателни писма Луелин беше заявил, че Уелс принадлежи само на уелсците и че той е негов владетел като истински потомък на Брут — основателя на Британия. Това позоваване на древната история, написана от Джефри Монмътски, беше разгневило толкова много Едуард, колкото и прочутата корона, която принцът носеше на главата си. Затова той още веднъж нахлу в Уелс, този път, за да го завладее завинаги.

Тук, в Гуинед, Едуард претърпя едно от най-големите поражения в живота си. Неговите най-добри командири, изпратени на разузнавателна мисия, бяха извършили дръзко нападение срещу северното крайбрежие, разчитайки на бърза победа срещу по-слабите уелски сили. Ала нападнати неочаквано на непознат терен, те бяха разбити от хората на Луелин и стотици англичани се простиха с живота си. Когато Едуард научи как победата на бунтовниците е възпята в песните, в които уелсците пееха за него, и как армията му е била унищожена от Луелин, изгуби покоя си. Репутацията му беше застрашена отново, но той продължи да се сражава през цялата уелска зима, тормозен от бурите и от коварния си противник. Докато уелсците се криеха от него из хълмовете, Едуард нае стотици дървосекачи да прокарат широки просеки през негостоприемните гори, разчиствайки пътя за още войски и за работниците, които се трудеха за издигането на масивната каменна крепост. Тя щеше да бъде негова сигурна база, от която можеше да нанесе удар на уелсците.