Робин Янг - Бунт

Още с пристигането на братята старият Брус повика Робърт в стаята си в кулата. Въпреки че бяха изминали само месеци, откакто го видя за последен път, Робърт се изуми от промяната у лорда, когато слугата го въведе в стаята. От добре сложен мъж с мускулесто тяло, от което винаги изглеждаше по-млад, дядо му се беше смалил и прегърбил и сега седеше сгушен в стол до огнището. Косата му, подобна на грива, беше бяла като сняг.

Изправи се сковано, когато Робърт прекоси стаята, а пажът затвори вратата зад себе си.

Робърт прегърна стареца и усети костите му под ръцете си.

— Радвам се да те видя, дядо.

— А аз теб, момчето ми — каза с хриплив глас лордът и му посочи другия стол край огнището. — Седни, седни.

Робърт се огледа наоколо. Забеляза познатия гоблен, който висеше на стената близо до голямото легло. На него се виждаха група рицари на черни коне, преследващи бял елен. Това му напомни за ловните излети, на които го беше водил дядо му в горите на Анандейл, и мъката по отминалото го прониза. Беше принуден бързо да влезе в новата си роля на граф и момчешките му години се заличиха от задълженията му на възрастен. Радостите на младостта му като че ли бяха само мъгляв спомен.

— Как са работите в Карик? — попита старецът и се вгледа внимателно в него.

— Започвам да свиквам — отвърна бавно след кратка пауза Робърт. — Сър Андрю Бойд много ми помага. Оставих го да командва гарнизона в Търнбери.

— А васалите ти?

— Приех почитта на онези, които живеят най-близко до Търнбери. Но заради лошото време и току-що започналите да се раждат агнета още не съм успял да повикам всичките.

— Още е рано — каза, кимайки с разбиране, старият лорд. — Ще дойде време, когато ще опознаеш всичките си хора. — Черните му очи проблеснаха на светлината от огъня. — Късметът не е на страната на рода ни през тази изминала година, Робърт, но не трябва да позволим на нашите противници да изтрият двеста години влияние в това кралство. Все още държа на това, което ти казах в деня, когато беше ръкоположен за рицар: че искам да запазиш претенциите ни. — Той въздъхна, загледан в сбръчканите си ръце. — Аз съм уморен. Уморени са костите и уморено е сърцето ми. Баща ти е в чужбина, опитва се да сключва съюзи в Норвегия, и нямам представа кога ще се върне. Сега е твой ред да поемеш мантията, която сме носили от толкова дълго време. — Той замълча за момент, втренчил очи в Робърт. — Обаче не вярвам, че това може да бъде направено в Шотландия. Споменът за поражението ни и победата на Балиол са все още твърде пресни в главите на хората тук. Не искам да бъдеш опетнен от провала ми.

Робърт се опита да протестира срещу това признание, но старият лорд вдигна ръка.

— Мислих дълго върху станалото и чувствам, че засега интересите на рода ни ще бъдат най-добре защитени другаде. Затова искам да отидеш в Англия. Ще прекараш следващата година в нашите имения в Йоркшър и Есекс, като действаш на практика като лорд в отсъствието на баща ти. Тези имения са част от наследството ни и е важно да имаш време да разбереш стойността им и да се запознаеш с хората, които един ден ще се закълнат във вярност към теб. След това ще поднесеш уваженията си на крал Едуард в Лондон.

— Той избра врагът ни да седне на трона — рече рязко Робърт. — Защо трябва да засвидетелствам уважение към двора му?

— Защото въпреки решението на краля ние продължаваме да сме негови васали. Не можем да си позволим ненавистта да пречи на положението ни в кралството му. Всъщност мисля, че трябва да затвърдим мястото си.

Робърт поклати глава. Би очаквал подобно предложение от баща си, но не и от лорда, който открай време се стараеше да спазва почтителна дистанция от английския крал.

Обаче старият Брус беше непреклонен.

— Нашата позиция в Шотландия е много отслабена. Трябва да я подсилим другаде, ако искаме семейството ни да възвърне предишния си авторитет. Ще вземеш със себе си брат си — продължи лордът и посегна към бокал с вино на масата до него, — както и малка група мъже, която съм избрал за теб. Страхувам се, че свитата ти няма да отговаря напълно на човек с твоето положение, но след като баща ти е в чужбина и противникът е на трона, имам нужда от всички мои хора тук. — Той вдигна чашата и посочи с нея към внука си. — Разчитам на теб, Робърт.

Бойният кон тръсна масивната си глава. Бялото на широко отворените му очи се виждаше през прорезите на черното покривало върху тялото му. Когато рицарят на седлото се наведе, за да поеме копието от оръженосеца си, връхната му туника се разтвори и разкри плочките на бронята му, подобни на рибешки люспи. Като укроти възбудения кон, той дръпна юздите с лявата си ръка зад щита, привързан към другата. Щитът, плосък в горния край и заострен надолу, стигаше някъде до коляното му. Беше черен, с червена арфа по средата. Върху дървените предпазни плочи на раменете му беше изрисуван същият герб, единственият му отличителен знак извън бронята и стоманения шлем.