Робин Янг - Бунт

Пред него се разкри гледка, в която замъкът Лохмейбън заедно с издигащата се от насипа кула заемаше централно положение на фона на града. Стратегически разположен между две езера, градът представляваше своеобразен подстъп към Западна Шотландия. Разнасян от покривите от силния вятър, пушекът се стелеше на талази над замъка. Беше късен следобед и от миризмата на готвено, която идваше откъм града, стомахът на Робърт се сви. Той подсвирна на Уатах, която гонеше ято кресливи врани, и се отправи към южната порта в градската крепостна стена. Беше по-бързо да мине през селището, отколкото да го заобиколи. Стражите го поздравиха, но без обичайните шеги и разговори. Отминавайки, Робърт усети върху гърба си погледите им, тревожни и питащи.

Наближаваше площада, пълен с търговци след приключилия пазар, когато близо до стъпалата на църквата забеляза позната фигура. Беше дядо му. Бялата му коса, наподобяваща грива, беше скрита под шапка, а той самият беше болезнено прегърбен, сякаш раменете му прекалено натежаваха на гръбнака. Лордът разговаряше с някого и тъкмо втората фигура привлече вниманието на Робърт. Беше стара жена с изцапано, кафяво наметало, подпряна на чепата тояга. Тя не беше много близо до него, но можа да види ясно лицето й.

Афраиг.

За него това беше голяма изненада. Сякаш част от детството му се промъкна в един ъгъл от живота му като голям и го изпълни с отдавна забравени спомени и чувства. Робърт се намираше твърде далеч, за да чуе какво си говорят, но израженията им бяха напрегнати. Като че ли се караха. Вятърът смъкна качулката на Афраиг и откри косата й, сега повече бяла, отколкото черна. Робърт мина през групите търговци, които прибираха стоките си, покрай коне и каруци. Видя как дядо му отметна назад глава и погледна небето. После старият човек кимна. Афраиг вдигна ръка към лицето му и докосна бузата с фамилиарен и нежен жест, който изненада и смути Робърт. После се отдалечи, подпирайки се на тоягата си, а след малко изчезна зад църквата. Робърт последва дядо си. Старият човек вървеше към портата, която водеше към замъка. Преди да успее да го настигне, някой се изпречи на пътя му. Беше един от васалите на дядо му, рицар от едно близко имение.

— Господарю Робърт — поздрави той, — от няколко дни се каня да поискам лордът да ме приеме. Искам да му изкажа съжалението си, че не беше избран за наш крал. Надявам се сър Робърт да ме извини за закъснението ми, но заради разразилите се неотдавна бури бях много зает да се боря с наводнения и какви ли не други…

— Ще предам съжаленията ти — прекъсна го Робърт и го подмина.

Когато стигна отсрещната страна на пазара, спря, тъй като забеляза, че дядо му беше изчезнал, и после бързо затича към църквата. Зави зад стената на сградата, навлезе в малък лабиринт от улички и се огледа за Афраиг. Обаче след няколко минути напразно търсене се обърна и се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл към замъка.

Тъкмо прекосяваше двора, когато чу някакви гласове от горния етаж, където бяха покоите за гости. Разпозна дрезгавия глас на дядо си, а после и резките отговори на баща си и се приближи към вратата. Когато стигна до нея, тя се отвори и оттам излязоха две млади слугини, понесли кошове с пране. Отстъпиха, за да му сторят път, и любезно се поклониха. Робърт усети някаква неприятна миризма и забеляза кървави петна по един от чаршафите, след което влезе вътре и се отправи по стълбите към втория етаж. Спря в коридора пред стаята на родителите си. Гласовете на баща му и дядо му се чуваха ясно през вратата.

— Не мога да повярвам, че си се вслушал в думите на онази стара вещица! Ти си голям глупак! — Гласът на графа трепереше от яд. — Останка от миналото, който все още вярва в заклинания и магии като някоя бабичка, която не знае нищо друго! Нищо чудно, че крал Едуард избра онзи кучи син Балиол пред теб!

— Доколкото си спомням, някога и ти вярваше.

— Бях пиян, когато потърсих онази стара кранта — процеди през зъби графът. — Пиян от кръвта, която бях видял да се лее из уелските хълмове, пиян от смъртта на хората ми. Не бях на себе си.

С глас, треперещ от вълнение, дядото на Робърт внезапно каза:

— Изпратил си хората си след нея, защото си се почувствал засрамен, така ли? Искал си да я накажеш, че е направила онова, което си я помолил?

— Нямам нищо общо с тази работа — отговори тихо графът.

— Обаче й отказа справедливостта, която тя заслужаваше.

— Справедливост? — Графът подигравателно се изсмя. — Жена, която живее сама и мами мъжете с хитрините си за пари, рано или късно си получава заслуженото.