Робин Янг - Бунт

— Може би когато нашият трон бъде зает, всички ще откликнем на този призив — отвърна тихо дядо му и пресуши чашата си.

Граф Доналд кимна.

— Имаме нужда от свежа кръв за свещената война. — Той се наведе към Робърт. — Ако кръстът бъде поет от млад и силен лорд, другите ще го последват.

Откъм другия край на масата някой изсъска. Те се обърнаха и видяха граф Карик да ги гледа сърдито с кървясали очи.

— Силен лорд! — Той се изправи, олюлявайки се, а столът зад него изскърца. Посочи рязко с ръката, която продължаваше да държи чашата, към Робърт. Виното се разля по масата. — Ако това е надеждата ви за Светите земи, Бог да ни е на помощ!

Говореше завалено, но достатъчно ясно думите му да отекнат като камбанен звън в ушите на Робърт.

— Достатъчно — изръмжа лордът на Анандейл.

— Говоря истината. Той не е участвал във война. Знае само как да убива зверове, а не и хора. Свежа кръв? — Графът направи гримаса. — Във вените на всичките ни синове тече рядка кръв. Рядка като разводнено вино. Как можем да направим кръстоносци от такива слабаци? — Графът продължи да нарежда думи, пълни с жлъч, но Робърт не остана да го слуша.

Обърна се и слезе по стъпалата, смесвайки се с тълпата. Без да обръща внимание на протестите на хората, които грубо разблъскваше, той се отправи към вратите и излезе навън в нощта, оставяйки музиката и гласовете да заглъхнат зад него, погълнати от мрака. Мина през двора покрай параклиса, кухните, конюшните и кучкарниците. Силуетите на постройките се очертаваха на бледата светлина на полумесеца. Пред него, оттатък покривите, се виждаха тъмните очертания на възвишението, изградено от пръст, чиито стръмни стени бяха замазани с глина. Върху него, подобно на някакъв дебел показалец, сочещ към далечните звезди, се издигаше кръгла кула. Вместо да изкачи стената, за да стигне до кулата, където бяха неговите покои и тези на дядо му, Робърт се отправи към оградата на замъка. Почти беше стигнал до портата, когато чу името си. Обърна се и видя, че Ева бърза към него. На лунната светлина червеният й воал изглеждаше черен.

— Напускаш ли пиршеството?

— Имах нужда да подишам чист въздух.

Тъй като не искаше да остане нито миг повече в залата на замъка дори и за нея, Робърт продължи да крачи към оградата.

Ева го настигна, а полите й зашумоляха по скованата от студа земя. Беше късна есен и голите дървета се очертаваха на фона на небето. Стражите при оградата поздравиха Робърт, когато приближи. Един от тях отвори портата и погледна с любопитство Ева.

— Внимавай къде стъпваш, господарю Робърт! — провикна се закачливо той. — Долу край езерото е мокро.

Робърт тръгна по пътеката между дърветата, която водеше към езерото Кърк. И двамата мълчаха. Робърт беше изпаднал в някакво странно състояние. Гневът още не го беше напуснал, но постепенно започваше да отстъпва пред напрегнато очакване. След малко дърветата свършиха и пред тях се откри оградена отвсякъде с тръстики малка водна площ, която проблясваше на лунната светлина. Замъкът на дядо му, дом на клана вече повече от век, беше построен по стратегически съображения близо до вода, но за разлика от крепостта на неговите прадеди, която се намираше наблизо в Анан, защитният насип и вътрешният двор на замъка бяха на безопасно разстояние от брега на езерото, защото фамилията Брус вече беше платила дан за проклятието на Малахия.

Робърт спря, загледан във водата.

До него Ева трепереше в студения въздух, хванала раменете си с ръце.

Робърт знаеше какво трябва да направи, знаеше дори какво тя иска той да направи, но продължаваше да вижда изкривеното от гримаса лице на баща си и да чува отровните му думи. След малко почувства нещо да докосва ръката му. Бяха пръстите на Ева. Вмъкваха се между неговите. Някъде в гората се чу крясък на бухал. Сърцето на Робърт започна да бие по-бързо, а дъхът му взе да излиза на облаци от устата. Образът на баща му започна да избледнява, изместен от усещането, което предизвикваше ръката на Ева в неговата ръка. Той чувстваше пулса й, бърз като неговия. Обърна се към нея, за да прогони окончателно измъчващите го мисли, и потърси устните й със своите. Отначало тя сякаш се вцепени, явно изненадана от нетърпението му, но после се отпусна и се притисна плътно в него. Устните й имаха вкус на вино.

Чул далечно бумтене, Робърт предположи, че е от кръвта, която пулсираше в главата му, но когато звукът стана по-силен, разбра, че е тропот на копита. Може би от три или четири коня. Отдръпна се от Ева.