Робин Янг - Бунт

— Тя те гледа — закачливо му прошепна Едуард, като се наведе към него.

Робърт отпи глътка тъмновиолетово вино и попита:

— О, така ли? — облегна се небрежно на стената, но погледна крадешком над подскачащите глави на танцуващите към отсрещната страна на залата. Проследил погледа му, брат му се засмя.

— Май греша.

— Гад — изруга го тихо Робърт и огледа тълпата.

Очите му търсеха червения воал, който беше там само преди минути. В залата ехтеше музика. Писъкът на гайдите и думкането на барабаните заглушаваха тропота от стъпките на мъжете и жените. Масите, доскоро отрупани с ядене и пиене, бяха дръпнати настрани, за да се отвори място за танците. Една редица жени заотстъпва назад, за да посрещне мъжете, и закри гледката на Робърт. Той погледна встрани и в същия миг мерна червения воал горе на подиума. Беше тя.

Казваше се Ева и беше дъщеря на граф Доналд от Мар, един от най-верните съюзници на дядо му. През последната година Робърт я среща няколко пъти. Баща й беше идвал в Анандейл, за да подкрепи лорда по време на изслушването. Ева не беше първата впечатлила го жена — имаше още едно-две момичета в Лохмейбън, които привлякоха вниманието му при пребиваването му там. Сред тях бе и племенницата на един от васалите на дядо му, направила го мъж в една пълна с паяжини плевня в края на гората. Обаче с Ева беше различно. Тя беше с неговото положение и като млада, образована дама беше далеч по-самоуверена от градските момичета. Робърт се страхуваше, че нямаше да му е много лесно да я впечатли.

Докато той я наблюдаваше, Ева се наведе над баща си и сложи състрадателно ръка върху широките рамене на стария граф. Копринените гънки на червения й воал, придържани от сърмен ширит, се смъкнаха върху рамото й и откриха лицето. Няколко кичура тъмноруса коса с цвят на мед се разпиляха по бузите й, зачервени от горещината и виното. Тя се усмихна, когато лордът на Анандейл се наведе и каза нещо на графа. Робърт се отблъсна решително от стената и без да обръща внимание на ухиления си брат, започна да си пробива път през тълпата. Чу се шумолене на поли и задъхан смях, когато една жена се завъртя пред него, а после отново се отдръпна, връщайки се в ръцете на чакащия я мъж. Робърт изля остатъка от виното в гърлото си, а после подаде чашата на един минаващ наблизо слуга. Тази вечер не беше оръженосец. Сега беше внук на човека, който можеше да стане крал.

Измина година, откакто тринадесетте мъже бяха коленичили пред крал Едуард в замъка Норам. Година, откакто Шотландия беше под контрола на английския крал. Изслушването беше започнало в Бъруик миналото лято с писмени молби от всеки претендент, придружени от свитъци с подробности за родословното им дърво. Съставиха съд от сто и четирима мъже, осемдесет от които бяха избрани от всеки от двамата главни претенденти — лорд Анандейл и Балиол, — а останалите — от самия Едуард. Кралят изпрати сведенията за родословното дърво на претендентите във Франция, за да бъдат проучени внимателно от учени от Сорбоната. Сега това почти беше приключило. Очакваше се всеки момент кралят да обяви решението си тази вечер и лордът на Анандейл даваше пир в Лохмейбън в знак на благодарност към големците, които го бяха подкрепили. Старият Брус, вече навършил седемдесет години, имаше основателна причина да е уверен в успеха си. Лордът, на чието потекло можеше да съперничи само това на Балиол, беше верен васал на крал Едуард, служил при него в Светите земи и в борбата на Хенри срещу Симон де Монфор. А най-важното беше, че успя да получи подкрепа на седем от тринадесетте графове на Шотландия, които според един стар закон можеха да избират краля.

Робърт наближи подиума, като продължаваше да гледа Ева, когато чу, че някой го вика. Обърна се и видя майка си. Гарваново черната коса на лейди Марджори, изпъстрена тук-там със сребърни нишки, се подаваше изпод воала от синя коприна, който беше в тон с роклята й. Изправена и красива, на Робърт тя му приличаше на кралица. Едва когато я приближи, забеляза сенките около очите й и опънатата върху скулите кожа. Давайки си сметка, че дядо му не е единственият, на когото бе дотегнало това изслушване, той се почувства засрамен, че се беше сещал малко за нея през тези месеци. Погледна баща си горе на подиума. Графът държеше чаша в ръка. Лицето му — в сянка поради трепкащата светлина на факлите — беше намръщено и мрачно. Робърт се съмняваше, че с този човек е лесно да се живее.

— Сине — каза графинята и огледа със задоволство високата фигура на Робърт, облечен в черно трико и закопчана туника, — толкова си красив.