Робин Янг - Бунт

— Да не би да идват още гости? — прошепна тя. Мокрите й устни лъснаха на лунната светлина.

Видът им го накара неволно да потръпне и когато заговори, гласът му беше дрезгав от обзелото го напрежение:

— Не. — Той се прокашля. — Всички са тук. — Робърт се поколеба. Искаше да остане тук навън с нея, но този тропот на копита отвличаше вниманието му. Беше късно за пътуване. — Ела. — Той я хвана за ръката и я поведе обратно към дърветата, оставяйки зад гърбовете им смълчаното, спокойно езеро.

Когато приближиха оградата, Робърт си даде сметка, че вече не чува гайдите. След като мина през портата, чу откъм залата да се говори на висок глас. Ускори крачка, а Ева почти се затича до него, хванала роклята със свободната си ръка. В двора имаше коне и миришеше на пресен конски тор. Робърт се отправи към залата, чиито врати бяха широко отворени. Видя скупчили се там хора. От тълпата изскочи Едуард. Забеляза Робърт и тръгна към него. Робърт никога не беше виждал по-малкия си брат толкова сериозен.

— Какво има?

— Съобщиха, че Джон Балиол ще бъде крал.

Робърт вървеше с наведена глава по сенчестата пътека през гората с пръсти, втъкнати в колана. Вятърът разклащаше голите клони на дърветата и разпиляваше сухите листа около краката му. Неговото любимо пале Уатах, от последното котило на Скатах, ги гонеше, като непрекъснато се въртеше наоколо и оголваше зъби срещу тях. Обикновено лудориите на младата кучка го забавляваха, но днес той почти не я забелязваше. Беше вглъбен в налегналите го мисли и настроението му беше мрачно като ноемврийския следобед.

От пиршеството измина седмица, а атмосферата в Лохмейбън не беше по-различна от момента, в който дойде новината. Много от тези, които подкрепяха дядо му по време на изслушването, след това се извиниха и си тръгнаха, дистанцирайки се, сякаш кланът беше прихванал някаква болест, която можеше да е заразна. Робърт разбираше, че е несправедливо да мисли така, защото графовете Мар, Атъл и Дънбар съвсем ясно показаха, че са изумени и ядосани от решението на английския крал. Обаче през последните седем дни в замъка беше необичайно тихо и не можеше да се отрече, че като противници на новия крал на Шотландия положението на клана им в кралството сега ставаше много несигурно.

Бащата и майката на Робърт бяха останали в Лохмейбън, макар че присъствието на начумерения граф не помагаше за намаляване на напрежението. Старият лорд прекара повечето от седмицата в покоите си и излизаше от там само за да се моли в параклиса. Преди две нощи Робърт беше заварил дядо си коленичил пред запалените свещи на олтара да повтаря многократно една пламенна молитва, а от устата му се носеше дъх на вино. „Проклятието“ , беше простенал той, когато Робърт му беше помогнал да се изправи на крака. „Ние трябва да се покаем.“

Робърт се държеше настрани, като прекарваше дните си в разходки из гората и избягваше дори брат си. В околността на Лохмейбън беше спокойно, след като ловният сезон приключи. Есенните дъждове бяха заличили пътеките, проправени от конете и хората, и всичко отново принадлежеше на гората. През последните дванадесет месеца животът му бе взел много по-вълнуваща насока. Чиракуването му в Антрим, обучението в Търнбери, пътят към рицарството, който беше поел от прага на дядовия си дом — всичко това коренно се промени и взе много по-перспективна насока — много по-внушителна, отколкото си беше представял. Тронът на Шотландия. Сега знаеше, че това, което предстои, не е нищо друго освен мираж, нещо блещукащо и измамно. Пътят пред него беше свършил в мрак и несигурност. Той можеше още да е наследник на богатствата на фамилията, но какво щеше да стане с тях при един враг на трона и Комъните, издигнати на още по-високи постове? Дали щяха да бъдат запазени Анандейл и Карик и дали Балиол щеше да си отмъсти на хората, нахлули в неговите земи преди шест години? Чуха, че неотдавна лордът назначил Дънегол Макдуъл за капитан на армията на Галоуей. Робърт знаеше, че бащата на Макдуъл беше убит от баща му при нападението на Буитъл и нямаше съмнение, че хората от Галоуей таят от дълго време желанието за отмъщение. Вярно е, че ако се стигнеше дотам, семейството му имаше богати имения в Англия, но това беше слаба утеха след решението на крал Едуард. Може би трябваше да се оттеглят в земите си в Ирландия? Ала това щеше да заприлича много на поражение и Робърт го отхвърли от мислите си, когато излезе от края на гората.