Робин Янг - Бунт

— Кълна се, сър — каза тихо Робърт. Гласът му прозвуча странно, като че ли някой друг говореше вместо него.

Очите на дядо му бяха пълни със съчувствие.

— Съжалявам, Робърт, за това бреме. Нямаше да го прехвърля на теб точно сега, ако не вярвах, че си способен да го носиш.

— Това не е бреме, дядо, а чест.

Лордът не каза нищо, но стисна още по-силно рамото му.

Шествието се изкачваше бавно по хълма Мот под зимния дъжд. Дамите повдигаха полите си, за да ги пазят от калта, а лордовете и рицарите стъпваха внимателно по прогизналата от вода земя. Дърветата се поклащаха и сипеха едри капки върху множеството, събрало се в откритото пространство на хълма до манастира. От него се отделиха двама мъже, които държаха дебел железен прът, на който на железни халки висеше голям, кремав каменен блок. Лицата на мъжете бяха зачервени и напрегнати, докато пренасяха камъка, висящ между тях, по калната повърхност към каменния постамент, който стоеше в центъра на кръга от дървета. Монасите от абатството Скун наблюдаваха с вълнение как камъкът беше поставен върху постамента и увит със златисто покривало, на което беше избродиран червен лъв. Останалите от множеството бяха съсредоточили вниманието си върху появилия се облечен в прогизнала от дъжда червена роба и препасан с гол меч слаб мъж, който се отправи към камъка.

Джеймс Стюарт, епископът на Свети Андрю, и абатът на Скун го последваха. Джон Балиол едва ги дочака да спрат пред него и веднага седна върху Камъка на съдбата с лице към тълпата. Оредялата му коса беше прилепнала плътно от дъжда, който се лееше на тънки струи по сипаничавите му бузи. Стюардът пристъпи напред със скиптър в ръката, с инкрустиран в него скъпоценен камък. Мълчаливо подаде символа на кралската власт на Балиол, който едва-едва се усмихна. След това дребничкият епископ на Свети Андрю наметна на раменете на Балиол мантия, върху която абатът надяна епитрахил от снежнобял хермелин. Тримата мъже отстъпиха назад, за да застанат зад трона, докато на мократа до кости тълпа бъде прочетено тържествено родословното дърво на Джон Балиол.

Застанал отдясно на постамента под заслон, който му правеха неговите пажове, крал Едуард наблюдаваше как духовникът изброява имената на предишните крале. Вятърът повдигна края на покривалото, върху което седеше Балиол, и откри белезникавия ръб на камъка.

Джон де Варен се наведе към Едуард.

— Кога възнамерявате да действате, милорд?

— Скоро — отвърна Едуард, без да сваля очи от Балиол.

Седмиците, които последваха посвещаването на Робърт в рицарски сан, бяха мрачни за клана Брус, изоставен от съюзници и заплашен от врагове. От времето на свети Малахия техните имоти не бяха така сполетявани от беди и старият лорд прекара много нощи на колене в параклиса на Лохмейбън, за да се моли на светеца да отмени омразното проклятие. Понякога Робърт се присъединяваше към него, обезпокоен от странните настроения на дядо си и спохождан от мисли за Афраиг и нейните три съдби. Беше ли паднала мрежата, в която беше примката, или продължаваше още да виси там толкова дълго време, упорита като светеца, който беше проклел рода им? Докато се колебаеше дали да се върне у дома в Карик, сега негово графство, или да остане в Лохмейбън със стареца, решението беше взето вместо него от студената ръка на смъртта.

Скоро след коронясването на Джон Балиол, когато поддръжниците им започнаха да се отдръпват от тях, нежелаещи да защитават заклетите врагове на новия крал на Шотландия или уплашени, лейди Марджори легна болна. От известно време графинята не се чувстваше добре — изглежда, така и не се бе възстановила напълно от раждането на Матилда. Постепенно състоянието й се влоши, пристъпите на треска и повръщанията започнаха да стават по-чести, докато след една мъчителна нощ тя издъхна. Когато новината за кончината й стигна до Лохмейбън, Робърт трябваше да замине за Карик, за да застане до гроба й и да изтърпи леденото мълчание на баща си. Нейната смърт ги разтърси. Като че ли тя беше въжето, което държеше семейството заедно, и когато си отиде, то можеше само да се разпадне. Само седмици по-късно бащата на Робърт беше взел най-голямата си дъщеря Изабел със себе си и беше отплавал за Норвегия, където гостуваха на крал Ерик. След заминаването му Робърт, принуден сам да се оправя с последиците от смъртта на майка си и делата в графството, беше благодарен, когато през март на следващата година получи писмо от дядо си, който го молеше да отиде в Лохмейбън. Като оставиха Карик в ръцете на един от васалите си, способен рицар на име Андрю Бойд, Робърт и Едуард се върнаха в замъка на дядо си.