Робин Янг - Бунт

Някой се изкиска, Робърт се обърна и видя една от сестрите си да наднича зад полите на графинята. Беше най-малката, Матилда. Като продължаваше да се смее, тя изтича към мястото, където останалите му сестри седяха заедно с гувернантката си. Не можеше да повярва колко много са се променили, откакто ги видя за последен път. Мери беше буйно седемгодишно дете, което очевидно непрекъснато правеше пакости — както Едуард. Деветгодишната къдрокоса Кристин беше сериозна и разумна, а Изабел беше горда млада жена. Искаше му се и другите му братя да могат да присъстват на пира тази вечер, но Нийл и Томас бяха на обучение в Антрим, следвайки неговите стъпки, а Александър щеше да става свещеник. Говореше се, че ще замине за Кеймбридж, за да учи богословие.

— Още не съм те виждала да танцуваш — продължи графинята и сложи ръка на сгорещената му буза.

— Рано е — отвърна Робърт, като продължаваше да не сваля очи от подиума.

Лейди Марджори го погледна заговорнически.

— Покани я — прошепна тя, преди да се смеси с тълпата.

Почувствал се неловко от проницателността на майка си, Робърт изкачи стъпалата на подиума, извисявайки се над главите на присъстващите. Отиде при масата с разпръснати по нея остатъци от угощението, мина покрай замисления си баща и се отправи към дядо си и граф Мар. Там беше и графът на Атъл, сър Джон със съпругата си — по-голямата дъщеря на граф Доналд, облечена в червено като сестра си. Робърт приближи мъжете, като се стараеше да не обръща внимание на червеното, което заплашваше да запълни целия му кръгозор. Отвори уста с надеждата от нея да излезе нещо що-годе прилично, но дядо му го изпревари.

— А, Робърт, тъкмо говорехме за теб — каза той.

Лицето на лорда беше на петна, а по ноздрите му се виждаше мрежа от мънички червени вени.

— Така е — обади се Джон от Атъл — Дядо ти ни разказваше за подвизите ти по време на днешния лов. — Енергичният млад граф се наведе, усмихвайки се към Робърт, и един кичур от косата му падна над окото. — Чувам, че ти си нанесъл фаталния удар. Съжалявам, че пропуснах.

— Елен с шестнадесет разклонения на рогата — каза лорд Анандейл, облегна се с доволна въздишка и вдигна бокала си. — Най-добрият и последен за сезона.

Робърт не можеше да се сдържи повече. Очите му погледнаха бързо червеното петно, което изпълваше периферното му зрение. Срещна погледа на Ева. Тя също се усмихваше, но беше по-сдържана, усмивката й беше по-изпитателна, отколкото на мъжете, като че ли все още го преценяваше и тепърва предстоеше да бъде впечатлена. Очите й бяха малко по-бледосини от неговите. Цветът на пролетно небе, реши той.

— Ева…

Тя се обърна. Една от по-малките й сестри, слабо момиче, чиято коса беше по-скоро кестенява, отколкото тъмноруса, изкачи колебливо стъпалата.

— Да, Изабел?

— Ще танцуваш ли с мен?

След като стисна леко рамото на баща си, Ева слезе грациозно по стъпалата на подиума, хванала сестра си за ръка. Хвърли бърз поглед назад към Робърт, преди да изчезне в тълпата, оставяйки мъничка червена следа в очите му.

Графът на Атъл се изправи и пое ръката на хубавата си съпруга.

— Мисля да се присъединим към тях — каза широко усмихнат Джон. — Внимавай, Робърт. Скоро всички най-хубави дъщери ще бъдат заети.

Младият мъж намигна на графа на Мар и на лорд Анандейл, а те се засмяха особено, което накара Робърт да заподозре, че бяха говорили не само за ловните му подвизи. Той беше на осемнадесет, без съмнение въпросът за женитбата му вероятно занимаваше умовете и на двамата, особено при дадените обстоятелства. Скоро трябваше да му бъде избрана подходяща съпруга от виден род и с прилична зестра. Ако вече не му я бяха избрали, помисли си той, забелязал многозначителните усмивки на мъжете. За да промени темата, Робърт се загледа в сухото палмово листо, забодено за плаща на дядо му.

— Мислиш ли, че крал Едуард ще откликне на призива на папата за кръстоносен поход?

Когато забеляза колко сериозни станаха лицата на двамата, на Робърт му се прииска да беше измислил някой по-приятен повод за разговор. Изминаха шест месеца, откакто до тях беше стигнала новината за падането на Акра, последната крепост на кръстоносците в Светите земи. Носеха се слухове за мъже и жени, скачали направо в морето, за да се спасяват от ятаганите на сарацините, за хаос и пожари, за реки от кръв по улиците и за претъпкани кораби с дрипави бежанци, добрали се до пристанищата на християнския свят. Оттогава папата призоваваше за нов кръстоносен поход, но нищо не беше направено.