Робин Янг - Бунт

Двете жени бързо минаха покрай нея и излязоха навън срещу пронизващия вятър. Афраиг остана да ги наблюдава как тръгнаха нагоре по хълма. Пълната жена стискаше торбичката и бърбореше весело с момински глас, а другата се кикотеше. Афраиг погледна дъба, който се извисяваше над нея. Клоните му бяха като еленови рога на фона на побелялото небе. Погледът й се спря на старата мрежа, която висеше на един от по-високите клони. Вътре тънката примка се поклащаше. Мислено се видя как я плетеше, докато нареждаше думи срещу проклятието на Малахия. Спомни си как лордът сложи ръка на рамото й, как съскаше огънят, как усещаше дъха му във врата си, а навън падаха звезди като огнен дъжд. Погледът й се премести на запад към Търнбери. Главата й се изпълни със спомени за графа, но когато си помисли за сина му, тя се проясни. В нощта, в която се роди той, също имаше падащи звезди. Спомни си, че беше видяла Марс пълен и червен като кърваво око, което намига в мрака.

Река Туийд лъкатушеше на широки извивки през ливади и ниви. Южните брегове бележеха края на английското кралство, докато отвъд набръчканата от вятъра вода от северния бряг започваше кралство Шотландия.

При един голям, мързелив завой на реката откъм английската страна се намираше малкото селище Норам. Над градчето, което дремеше в лепкавата като захарен сироп горещина на летния следобед, се извисяваше каменен замък, една от главните твърдини на Антъни Бек, епископ на Дърам. Голите варосани стени, които се отразяваха в огледалната повърхност на реката, бяха прорязани от процепи за изстрелване на стрели, всички с лице към осеяния с тръстики северен бряг. От най-високата кула висеше червено знаме, украсено с три златни лъва.

Вътре в главната зала на замъка се беше събрало множество от мъже. Високо над главите им се кръстосваха напречни греди, а по боядисаните стени имаше окачени гоблени. В едната половина на залата на тях бяха изобразени сцени на Божие избавление, а в другата преобладаваха фрагменти от Страшния съд. В края на помещението на един прозорец с витражи беше изобразен архангел Михаил, претеглящ душите на хората. Строгото му лице беше съставено от стотици късчета рубиненочервено стъкло. Под прозореца в центъра на подиум имаше трон, на който седеше кралят на Англия. Около Едуард стояха главните му придворни, между които графът на Съри и епископ Бек. Заедно с тях на подиума имаше още тринадесет души.

Застанал до брат си сред тълпата шотландски големци, Робърт наблюдаваше заедно с останалите как тринадесетте прекосяват подиума, за да коленичат пред краля. В залата цареше зловеща тишина. Очакваше се това да бъде паметно събитие и то беше наистина такова, но съвсем не така, както си го бяха представяли шотландците. Робърт забеляза, че англичаните са единствените в мнозинството, които изглеждат доволни от тази церемония. Може би и с основание, защото сега техният крал беше господар на Шотландия.

Само допреди месец шотландците бяха очаквали с нетърпение пристигането на Едуард. Вярно, че някои сред тях бяха разтревожени, особено епископът на Глазгоу, който беше изразил безпокойство от чуждата намеса, но в по-голямата си част атмосферата беше изпълнена с надежда. След пет размирни години най-после щеше да се реши кой ще наследи Александър. Настойниците и кралството все така бяха разделени между Балиол и Брус въпреки често свикваните съвети в Скун и затова крал Едуард се появи като арбитър между двете страни.

В края на април големците започнаха да се събират в град Бъруик на северния бряг на река Туийд, за да чакат краля. Но когато Едуард най-накрая пристигна, той не създаде представата за брат или приятел, а по-скоро за бъдещ завоевател. Бе придружен от армия от правници и съветници, съпроводен по крайбрежието от флот бойни кораби, а на сушата — от шестстотин стрелци с арбалети и петстотин рицари. Тук, в замъка на Норам, Едуард им беше казал, че наистина ще избере техен крал, но първо те трябва да го признаят за сюзерен. Каза, че е донесъл доказателства под формата на подробни документи, изготвени от неговите писари, които доказвали отколешното му право да заема този пост. Настойниците начело с епископ Уишарт енергично протестираха срещу това искане, но кралят остана надменно непреклонен в последвалите разгорещени съвети, а през всичкото това време армията му запази заплашително присъствие по бреговете на Туийд.

Накрая въпреки протестите шотландските големци бяха принудени да отстъпят поради силното желание да бъде сложен край на несигурността в кралството. Управителите отстъпиха контрола на кралските твърдини, а настойниците бяха принудени да се откажат от постовете си, след което Едуард ги преназначи, прибавяйки към тях и един английски представител. Обаче сред всичките условия имаше едно, от което настойниците отказаха да отстъпят. То беше, че бъдещето на шотландската независимост трябва да се гарантира от съгласието на Едуард, че ще действа като сюзерен само докато бъде избран нов крал. В срок от два месеца след коронацията той трябваше да върне контрола над кралските крепости, да предаде властта на краля на Шотландия и след това да няма повече искания. Едуард се съгласи, слагайки печата си под споразумението, а след това обяви пред смълчаните големци, че е справедлив човек и ще последва едно безпристрастно изслушване. Това означаваше, че на всички потенциални претенденти ще бъде позволено да изложат доводите си за трона.