Робин Янг - Бунт

Едуард стигна сводестата галерия на вътрешния двор, където дъждът продължаваше да залива покрития с трева правоъгълник в центъра. Притвори очи и вдъхна дълбоко студения ноемврийски въздух, който го ободри след задушливата миризма на тамян в катедралата. Извърна се, когато Джон де Варен се приближи и застана редом. Застаряващият граф, с десетина сантиметра по-нисък от него, напоследък беше пуснал корем. Мускулите, развили се от години наред упражнения и участие в битки, бяха отпуснати и превърнати в тлъстини, издули още повече и без това едрата му фигура. Кралят се срази от промяната във физиката на най-способния си командир и се запита дали това не беше своеобразна метафора за собственото му владичество. И той ли се размекваше? Вече не беше ли така енергичен? Затова ли плановете му така се провалят? Стисна зъби при тази мисъл.

— Повтори ми какво е казал епископът на Свети Андрю в писмото си!

Джон де Варен замълча за момент — явно премисляше отговора си.

— Е? — настоя Едуард.

Графът се прокашля.

— Простете милорд, но сега ли е времето за такъв разговор? Не бихте ли почакали да…

— Напротив — каза студено Едуард. — Искам да започна да планирам следващата си стъпка, преди шотландците да се стегнат и да ни отрежат. Отговори на въпроса ми.

— Епископът казва, че след смъртта на Маргарет сър Джон Балиол се обявил за крал, но сър Робърт Брус от Анандейл отхвърлил претенцията му. Хората в кралството са разделени между двамата и епископът се бои, че това разделение може да премине във война. Умолява ви да дойдете на север и да помогнете за възстановяване на мира. Убеден е, че шотландските големци ще ви послушат. Иска да участвате в избора на наследник на трона.

Едуард се загледа в прогизналата поляна и в изливащата се от сводовете на арките вода.

— Това не е ли същото положение, пред което беше изправен баща ми, когато Александър се възкачи на трона?

Джон де Варен изсумтя.

— Има някои прилики, но не бих казал, че е същото, милорд.

— Но нали шотландците поискаха баща ми да се намеси, когато Александър наследи трона като дете? — рече нетърпеливо Едуард. — И чрез тази намеса баща ми успя да уреди брака на сестра ми с краля.

Графът кимна.

— Да, макар че женитбата не допринесе много баща ви да засили контрола си над шотландския трон. Хватката, с която държеше кралството, беше по-скоро слаба.

— Баща ми никога не знаеше как да обърне една ситуация в своя полза — отвърна Едуард. — Какво ще ми кажеш за Балиол и Брус? Какъв би бил всеки от тях като крал?

— Ами, тъй като е женен за дъщеря ми, познавам сър Джон по-добре, отколкото Брус. — Варен повдигна широките си рамене. — Бих казал, че Балиол е мекушав човек. Не е роден водач. Повече предпочита да получава заповеди, отколкото да ги издава. За разлика от него Брус е проницателен и със силен характер, макар че винаги е бил верен ваш съюзник, а и земите, които има в Англия, го правят по-зависим от вас, отколкото е бил от Александър.

Едуард сбърчи вежди.

— Предположих, когато Александър спомена за възможен брак между нашите два двора, че съм намерил начин да постигна целта си, без да се налага да се впускам в големи разходи или да губя хора. Знаеш как ме съсипаха войните в Уелс. Не мога да си позволя толкова скъп военен поход. Не и сега, когато бароните недоволстват заради дългото ми отсъствие. — Едуард се обърна към Варен. — Но и няма да позволя онова, което постигнах с много труд, да отиде напразно. Баща ми може и да е бил сляп за възможността, предоставила се от молбата на шотландците да се намеси, но аз не съм. Веднага, след като тялото на съпругата ми бъде погребано, ще замина на север, за да довърша това, което започнах преди шест години. Мисля, че пророчеството все още може да се сбъдне без война.

Афраиг се загърна плътно с наметалото, когато излезе навън в късната декемврийска вечер. Вятърът се впи в кожата й и изкара сълзи от очите й. Небето беше пепелявосиво, а хълмът се извисяваше кафяв и гол. Върху клоните на дъба се крепяха само няколко листа, а земята около него беше постлана с вейки и лек, червеникавокафяв килим от шума. Афраиг забеляза, че през нощта от дървото бяха паднали още две съдби, съборени от силния вятър, който танцуваше като дявол из долината и блъскаше с юмруци по стените на къщата й. Щеше по-късно да ги внесе вътре и да изгори вейките и въжето, с които бяха направени клетките, а след това да зарови предметите в земята.

Тя се наведе, остави чукалото и хавана, които носеше, и прекара пръсти по земята. Беше твърда като камък. Хвана чукалото с две ръце, започна да блъска с него земята и да раздробява черната почва. Усилието загря тялото й. Спря, за да отметне косата от очите си. Когато земята под краката й стана на бучки, въздухът бавно се изпълни с миризма на влага. Постави чукалото в хавана и свали една кесия от колана си. Вече беше забелязала тлъст червей да се измъква слепешката от една буца. Хвана го и го извади от калта. Той се загърчи в стисналите го пръсти, а тя го пъхна в кесията. Започна да преобръща с ръце буците, за да търси още червеи. Така събра седем. Затвори кесията, взе чукалото и се изправи.