Робин Янг - Бунт

Скоро след като кралят и хората му се барикадираха в двора на манастира, войската на Монфор нахлу в града. Манастирът беше обкръжен и Монфор извади отпред на показ някои от пленените на бойното поле, сред които беше и графът на Корнуол. Очевидно изпита удоволствие да изкрещи на крал Хенри, че страхливият му брат е избягал от полесражението и се крие в една вятърна мелница. После заплаши да убие графа пред манастира, ако кралят откаже да се съгласи с условията на капитулацията. Подобна заплаха изглеждаше невероятна, тъй като от почти два века в Англия не беше екзекутиран граф и това щеше да бъде в противоречие с приетите правила за водене на война. Обаче за Монфор тази битка не беше обикновена. Той водеше война срещу краля и се опитваше да установи контрол над кралството. Поиска Хенри да се остави на неговата милост и да се съгласи вместо него да управлява съвет от лордове. Само формално щеше да се нарича крал, но иначе щеше да бъде лишен от власт и да бъде под контрола на този съвет.

Брус беше в трапезарията на манастира заедно с другите рицари, когато вътре се втурнаха петима мъже. Един от тях, сериозно ранен, бе поддържан от двама другари. Всички бяха изцапани с кръв и мръсотия. От тях се носеше отвратителна миризма. Начело на групата беше лорд Едуард. Брус заедно с другите чу как младият мъж разказа на един от лордовете на краля как разгромил побягналата пехота на Монфор и я преследвал на мили разстояние. Върнал се само за да установи, че битката е приключила. Отрядът му бил атакуван при опита да влезе в града. Едуард успял да избяга, предполагайки, че баща му се е оттеглил в манастира, и преплувал през един помиен ров, скрит от погледа на войниците на Монфор.

Скоро след това кралят влезе, пробивайки си път през претъпканата зала. Тревогата и облекчението, което се изписаха на лицето на Хенри, бързо бяха заменени от гняв. На бузите му се появиха червени петна, когато започна да се кара на сина си и да пита защо е напуснал бойното поле. Едуард се защити, надвесил се над краля. С властен глас обясни, че помислил, че баща му ще може да защити своя фланг. Последва мълчание. Хенри, изглежда, се примири и ядът му изчезна заедно с решителността, когато каза на сина си, че единственият им избор е да се предадат. Едуард се обяви против това и заяви, че разполагат със запаси и могат да се държат срещу силите на Монфор със седмици. Сега дойде ред на краля да прояви твърдост. Монфор беше заплашил да екзекутира брат му. Всичко беше свършено.

— Ти реши съдбата ни, когато напусна бойното поле — рече накрая Хенри — Сега ще понесеш горчивината на капитулацията. — Той се обърна към събралите се мъже: — И всички вие. Взех решение.

Навън преговорите между кралската войска и бунтовниците продължиха, но останаха да се уточняват някои подробности. По заповед на Монфор мъжете в двора на манастира бяха разделени според ранга и района, от който идват, а оръжията им бяха отнети. Манастирът, в който бяха потърсили спасение, стана техен затвор, където щяха да чакат, докато Монфор реши съдбата им. Едуард трябваше да стане заложник, а Хенри щеше да се върне в Лондон, където да му разрешат свобода на действие, не по-голяма от тази на пленения му син.

Брус стисна зъби, като чу оръженосеца отново да подсмърча. По всяка вероятност от четиримата в килията младият мъж имаше най-големи шансове да се измъкне невредим. Той не беше обикновен пехотинец и затова, ако Монфор нямаше намерение да екзекутира благородниците, едва ли щеше да бъде убит, а откупът за освобождаването му щеше да е незначителен. Но на лорда на Анандейл перспективата за откуп никак не се нравеше. Той заемаше високо положение при крал Хенри и беше могъщ лорд в Шотландия. Монфор едва ли щеше да го пусне лесно. Това можеше да разори фамилията му в продължение на поколения. Той притвори очи. Гневът на свети Малахия тегнеше върху него от десетилетия и продължаваше да носи злини на рода му, като се започне от прадедите и се стигне до синовете му.

Тракването на резето на вратата накара четиримата да вдигнат очи. Премигвайки, Балиол с мъка се изправи на крака. Състареното му лице изразяваше твърда решителност. Вратата се отвори и се показа мъж с факла. Беше го виждал преди в Единбург. Уилям Комън от Килбрайд.

Мълчанието беше нарушено от Джон Комън.

— Изглежда, че този път избра печелившата страна, братовчеде.

Уилям Комън мрачно се усмихна.