Робин Янг - Бунт

— Докато бяха на власт, Червените Комъни управляваха рода ни с желязна ръка. Сега може би е наш ред.

— Ако си дошъл тук да злорадстваш, само си губиш времето — изръмжа Джон. — Каквото и да ми стори Монфор, Червените Комъни ще пребъдат. Моят син и наследник ще се погрижи за това — Зад думите му прозираше заплаха.

Усмивката на Уилям Комън изчезна.

— Напротив, братовчеде. Дойдох да те освободя.

При тези думи Балиол презрително се изсмя, макар че оръженосецът му се изправи с надежда.

— Не знаех, че граф Лестър приема заповеди от един шотландец.

— Сър Симон възнаграждава тези, които са му верни. Помолих го да освободи моя роднина и той се съгласи да ми даде трима пленници заради вярната ми служба.

— И защо го направи? — изсумтя Джон.

— Ние невинаги сме се разбирали, братовчеде, но под покривалото на личните си амбиции всички сме Комъни. Нито аз, нито Комъните от Килбрайд ще имат полза да те видят разорен от един откуп. В замяна срещу освобождаването ти искам нашата фамилия да има по-голямо влияние. Искаме длъжност в кралския двор.

Джон като че ли още не беше много убеден.

— Само моят откуп е достатъчен да направи от Монфор богат човек. Какъв интерес има да освободи трима души?

— Монфор разполага с достатъчно пленени благородници, включително и с лорд Едуард, за да напълни четирикратно съкровищницата си, а освен това мотивът му не са парите. Той разбира, че просто сте изпълнявали дълга си към краля. Предпочита да сте свободни като сговорчиви съюзници вместо пленници — добави Уилям, поглеждайки към Брус и Балиол.

Балиол кимна.

— Е, той, а също и Комъните от Килбрайд може да са сигурни в това. Родът Балиол ти е много задължен, сър Уилям.

— Сър? — попита уплашен оръженосецът, когато Балиол се отправи към отворената врата.

Балиол се извърна към него.

— Откупът ти ще бъде платен — каза пренебрежително лордът.

— Сър, умолявам ви! — проплака оръженосецът.

— Ела — рече нетърпеливо Уилям Комън, обръщайки се към лорд Анандейл.

Когато Брус пристъпи напред, Джон Комън застана на входа.

— Не и него — каза той, впивайки в лорд Анандейл черните си очи, които блестяха на светлината на пламъците от факлата.

— Братовчеде?

Джон Комън не сваляше очи от Брус.

— Брус остава.

— Сър Симон де Монфор ми разреши освобождаването на трима души.

— Той каза ли изрично кои трима?

— Не, но…

— Тогава той е третият — каза Джон и посочи оръженосеца, който го погледна с облекчение.

— Откупът на един скуайър е нищожен, братовчеде. Не си струва.

— За мен си струва — отвърна Джон Комън. Крайчецът на устната му се изкриви в презрителна усмивка. — Сър Робърт, спомняш ли си как фамилията ми дойде при теб и те помоли за подкрепа срещу враговете ни, когато Александър наследи толкова млад трона? Разбира се, че трябва да си спомняш, защото това беше трудно време и никой не го усещаше така осезателно, както фамилията ми. Тогава имаше опасност да загубим богатството и влиянието, което бяхме спечелили благодарение на десетилетия упорита работа и вярна служба на короната. Именно ти можеше да ни помогнеш, можеше да поддържаш равновесието на силите, докато кралят беше малък, и да предотвратиш онова, към което бяхме принудени да прибегнем заради оцеляването ни.

— Заради оцеляването ви? — процеди през зъби Брус. — Вие държахте краля ни против волята му!

— А спомняш ли си и какво отговори? — прекъсна го рязко Джон Комън. — Че по-скоро ще служиш на дявола, отколкото на някакви нищожни синове на писари! Тогава ти казах, че един ден ще ти върна за разорението, пред което беше изправена фамилията ми заради твоето решение. Този ден настъпи.

Уилям Комън и Балиол отстъпиха встрани и оръженосецът излезе навън, а Джон Комън затвори вратата на килията след себе си. Последното нещо, което лорд Анандейл видя, беше доволното лице на Комън на светлината от факлата.

Град Линкълн беше удавен от дъжд. Облаци задръстваха небето, от което безкрайни потоци се изливаха върху главите на тълпата, събрала се пред катедралата. Майки и деца, занаятчии и фермери, ханджии и просяци, набожни и любопитни, всички стояха сгушени едни до други под проливния дъжд и чакаха да зърнат още веднъж кралското шествие, което час по-рано беше потънало в сводестия мрак на катедралата. Горе камбаната продължаваше да бие, звукът й отекваше в главите на мълчаливото мнозинство, из наводнения пазар и пустите улици зад него.