Робин Янг - Бунт

В подобната на пещера вътрешност на катедралата смълчаните богомолци се молеха с наведени глави, изпълвайки пътеките, които водеха до ангелския хор. Лордове и дами, барони и рицари, камериерки и кралски чиновници, всичките бяха облечени в черно и с лица, покрити с качулки или воали. Платът върху щитовете скриваше цветовете и гербовете и правеше рицарите анонимни и еднакви в скръбта им. Катедралата също беше в траур с ленти от тънка черна коприна, които се спускаха от арките. През трикрилите и четирикрилите готически прозорци на средния етаж се процеждаше бледа светлина, осветяваща призрачни кръгове пушек от запаления тамян и свещите. Дъждът беше замъглил големия източен прозорец и барабаненето му по витражите можеше да се чуе между бавните удари на камбаната.

За Едуард, застанал пред високия олтар, обвит в мастиленочерно кадифе, този камбанен звън беше като глухите удари на сърцето му. Зад него беше преградата между църковния кораб и хората, отвъд която се простираха покритите с дебел слой плесен арки от пърбекски мрамор. Сводове им следваха един след друг в гротескно подобие на гръден кош, а жилките на мрамора приличаха на вени и сухожилия. Пред краля, върху катафалка и заобиколен с ореол от запалени свещи, имаше ковчег с покров от венецианска коприна, избродиран със стотици златни цветчета, така че се виждаха само очертанията му — черни и ъгловати с размерите на човешко тяло. В ковчега беше кралицата.

Едуард беше поразен колко бързо ударите на смъртта съсипаха живота му. Само дни след съкрушителната вест, че Маргарет Норвежка, бъдещата годеница на сина му, е починала на път за Шотландия, Елинор се беше разболяла. В Гаскония беше преболедувала нещо, което я беше изтощило, и лекарите предположиха, че това беше довело до треската, връхлетяла я така бързо и неочаквано. Едуард и Елинор се преместиха в Линкълн, за да са близо до гробницата на свети Хю от Авалон, но нищо — нито молитвите, нито лекарствата, нито някое чудо — не можа да я спаси.

Испанската кралица Елинор беше с краля от тридесет и шест години. В деня на сватбата им в Кастилското кралство той беше на петнадесет, а тя само на дванадесет. През всичкото това време тя рядко не беше до него. Придружи го в кръстоносния поход до Светите земи, подкрепяше го във военните походи в Уелс и по време на кървавия бунт на Симон де Монфор. Беше с него и когато беше болен или победен, в изгнание и триумф, при раждането на шестнадесет деца и смъртта на единадесет от тях. Тя можеше да го накара да прояви здрав разум, да размисли, да бъде състрадателен и мъдър. Сега беше труп в дървен сандък. Органите й бяха извадени, за да бъдат оставени като мощи в гробница в Линкълн, а трупът щеше да бъде пренесен в Лондон с всички държавни церемонии, които дойдеха наум на Едуард. Вече беше платил за вестители, които да бъдат разпратени из кралството, за да съобщят за смъртта, и скоро всички английски градове — от Уинчестър до Ексетър и от Уорик до Йорк — щяха да бъдат огласени от печален камбанен звън.

Когато епископът занарежда един псалм от молитвеника, кралят чу зад себе си плач. Обърна се и видя сина си, Едуард от Карнарвън, заедно с четирите си по-големи сестри. Малкото момче плачеше, заровило лицето си в ръце, а раменете му трепереха. Кралят пак се обърна, без да каже и дума. Собствената му скръб беше вплетена вътре в него — в мускулите и сухожилията му, в слабините и гърдите му. Да й даде израз би означавало да се разпадне на части, направо да загине. Нямаше намерение да прави такова нещо. Може и да беше загубил любовта си, но решителността си не беше загубил.

Когато епископът произнесе последните думи от погребалната литургия, сбралото се множество в църквата се размърда. Докато дяконите пръскаха ковчега със светена вода, лордове и епископи се втурнаха напред, за да отдадат почит на мъртвата му съпруга и на него. Едуард не се нуждаеше от съчувствието им, което при някои от тях щеше да бъде само показно. Няколко от неговите по-непокорни барони бяха недоволни от дългото му отсъствие във Франция и по-рано през този месец бяха изразили неодобрението си в парламента. За Едуард тъжните им физиономии бяха само маски и той не можеше да гледа повече вдървените им лица, както и безличния ковчег пред него.

Като кимна леко с глава на Джон де Варен, застанал на първия ред, кралят се отправи към вратата в северното крило и тръгна по коридора, който водеше към покритата галерия. След малко графът на Съри го последва.