Робин Янг - Бунт

Робърт, който яздеше задно с брат си и оръженосците им, погледна надолу към стъпканите в калта от безброй стъпки и копита цветове. Той и хората му се намираха далеч назад в шествието заедно с други чуждестранни лордове и с онези, които някога са били приближени на краля, но сега се бяха оказали в немилост. Бяха израснали с тази система от рангове и покровителства, където местата на централната маса в залата или най-добрите стаи в замъка се използваха като примамка за укротяване на непокорни васали или за поощрение на верни привърженици. Но тук, в Лондон, където беше пълно с благородници, като се започне от най-влиятелните графове в кралството и се стигне до най-алчните рицари, ламтящи за парченца земя и богатство, тези символи за положението на хората съществуваха сред сложен етикет, който Робърт не беше сигурен, че ще разбере някога. В Шотландия той просто бе свикнал да се чувства един от елита. Обаче тук определено се чувстваше не на място. В главата му прозвуча дрезгавият глас на дядо му, който му напомняше за славното му потекло, произтичащо от крале и лордове. Тази мисъл го накара да се поизправи на седлото.

Чуха се възторжени възгласи, когато един мъж се отдели с коня си от колоната на рицарите. Беше облечен в синьо с бяла лента, минаваща диагонално през гърба му — победителят в турнира, свалил от коня първия си противник, а след това — пречупил четиринадесет копия. Вдигна високо наградата си — красиво изработен кинжал — сред нови възторжени възгласи. Робърт се изненада, когато след последния двубой мъжът свали шлема си и застана пред кралската ложа, за да получи трофея си. Младият рицар едва ли бе на повече години от него. Червеният рубин, инкрустиран в дръжката на кинжала, проблесна за миг, а след това гордият млад мъж се скри от погледа му, погълнат обратно от редиците на рицарите. Когато шествието излезе от прикритието на овощните дървета, отляво се показа лондонският Тауър. Масивните стени на цитаделата на крал Едуард се издигаха до небето и се спускаха право надолу към рова под тях. Построена от Завоевателя, през вековете крепостта беше многократно разширявана от изредилите се след това крале, но на Робърт му бяха казали, че никой не бил направил толкова много, колкото Едуард през двадесетте години на царуване.

Началото на колоната вече беше стигнало до дигата в края на рова и скоро Робърт и Едуард яздеха през първите укрепления, които пазеха всяка стъпка от пътя, водещ към крепостта на краля. След като преминаха дигата, навлязоха в полукръгло външно укрепление, заобиколено от вода и пазено от стражи. После следваха двете порти, до които се стигаше през подвижни мостове — с висящи железни решетъчни врати над тях, прорязани от бойници. Долу в зелената вода се мяркаха сенките на риби. Отвъд кралското пристанище, което затваряше рова, Темза течеше бавно покрай южните стени, където бяха покоите на краля. По ъглите на тези стени направо от реката се издигаха стройни кули.

След втората порта минаха през външния двор между отбранителните стени. Шествието забави ход, за да премине през един сводест отвор. Думкането на барабаните отекваше в стените. Заедно с останалите Робърт и Едуард преминаха през няколко арки една след друга, а после и покрай входа откъм водата, където точно под покоите на краля беше на котва кралската баржа. Тук се озоваха в сянката на друга грамадна стражева кула, последната и най-внушителната, преди да навлязат във вътрешния двор. След като преминаха дългия тъмен тунел и излязоха сред слънчевата светлина от другата страна, пред тях се изправи Белият Тауър. Диамантът в короната на Едуард.

Широка алея, оградена от стени, ги отведе до грамадната кула. Невероятните й размери ги накараха да се почувстват като джуджета. Робърт си помисли за вътрешния двор и кулата на дядо му в Лохмейбън. Неговият замък изглеждаше като играчка в сравнение с този. Последва още една охранявана от стражи порта, този път украсена със знамена, и те навлязоха в най-вътрешния двор, където гигантска стълба водеше към входа на кулата. Рицарите и лордовете слязоха от конете, конярите ги отведоха в конюшните, а придворните въведоха благородниците в кулата.

Робърт подаде юздите на коня си на своя оръженосец Нес. От малката си свита, състояща се от шестима оръженосци, двама слуги, един стюард и един готвач, които придружаваха него и Едуард от Шотландия, той чувстваше най-близък спокойния млад мъж, син на рицар от Анандейл, един от васалите на дядо му. Когато оръженосците отведоха конете, братята се отправиха нагоре по величествената стълба. Думкането на барабаните беше стихнало и сега се чуваха по-нежните звуци на гайди и лири. Когато приближиха огромните врати, чуха как хората пред тях шепнат изненадани. Заедно влязоха в просторен хол. В подобното на огромна пещера пространство се издигаха редове от мраморни колони, а стените бяха покрити с гоблени. Но не архитектурата порази братята, а по-скоро многобройните растения и дървета вътре. Свежата им зеленина беше като на внезапно изникнала гора. По колоните се виеше тъмен бръшлян, а ухайният аромат на килима от цветчета, които покриваха застлания с плочи под, изпълваше въздуха. Едуард изпусна през зъби въздишка на одобрение, когато редица девойки в ефирни рокли изтичаха пред тях между дърветата. Преследваха ги подскачащи мъже, надянали гротескни маски.