Робин Янг - Бунт

Музиката зазвуча по-силно. Дървена стълба, която се издигаше сред чудната гора пред тях, водеше към следващия етаж. Робърт така се захласна по онова, което виждаше, че не забеляза какво пази подножието на стълбата, докато Едуард не го дръпна за ръката и не му го посочи. Там, задържан от трима пажове, имаше грамаден звяр с рунтава, тъмна грива. Към желязната яка около врата на това създание бяха прикрепени дебели вериги, но въпреки това пажовете явно трудно го удържаха, докато звярът се дърпаше насам-натам и ръмжеше срещу минаващите покрай него хора. Мускулите под тъмнокафявата му кожа, набраздена от белите следи, останали от камшиците, играеха. Робърт беше виждал образите на подобни същества само върху щитове и туники. Лъвът беше много по-страшен, отколкото си го беше представял. Гръмогласният му рев отекна в гърдите и корема на Робърт, а отвратителната миризма, която идваше от него, опъна до краен предел нервите му. Когато изкачи стълбите, той погледна обратно през рамо звяра, който продължаваше да реве. След това влязоха в голямата зала.

Крал Едуард и приближените му тръгнаха нагоре по стъпалата на подиума в залата, а слугите водеха гостите до местата им. Най-близко до платформата бяха местата, запазени за рицари от турнира. Робърт и брат му седнаха по средата на залата — прилично, но твърде отдалечено място от масата на краля.

Масите бяха отрупани с кани и бокали, както и със сребърни легени, пълни с вода и розови листенца, за да могат гостите да си мият ръцете в тях. Когато лордовете и дамите се настаниха, влязоха слуги, носещи печени лебеди, чието горещо месо още цвърчеше. Имаше маринована сьомга от Ирландия, гарнирана с лимони от Испания, купи с жълто масло, миризливо сирене бри и сушени смокини. След като всички седнаха, епископ Бек ги накара да кажат една молитва. Кралският дегустатор опита ястията на централната маса, да не би да има в тях отрова, и слугите започнаха да разливат вино.

— Вие сте сър Робърт Брус, нали?

Робърт вдигна глава и видя слаб, добре облечен мъж, който заговори от отсрещната страна на масата сред тракането на ножовете. Леко се поклони.

Мъжът се наведе да отреже парче сирене от буцата, поставена между тях, но не се представи, а се обърна към една пълна дама до него, облечена в твърде тясна за нея рокля, чиито ширити отстрани като че ли всеки миг щяха да се скъсат.

— От Шотландия.

— Наистина ли, сър? — Жената погледна Робърт. — Чух, че това е диво място. — Тя потръпна. — Бедни, запустели земи, връхлитани от студове и безспирни дъждове.

Преди Робърт да успее да отговори, Едуард мрачно кимна.

— Така е, госпожо. Толкова е студено, че се къпем само три дни през юни, когато ледът, който покрива езерата, е разтопен достатъчно дълго.

Слабият мъж недоверчиво се намръщи, докато нарязваше сиренето на тънки парчета.

Жената клатеше глава.

— Сигурно много се радвате, че сте в Англия.

Едуард се ухили.

— Ами, поне вече не смърдя като свиня.

Жената нервно се закиска и съсредоточи вниманието си върху парчето говеждо в чинията й, от което капеше кръв. Мъжът изви глава встрани и сви устни.

Робърт се наведе към брат си, когато двойката поведе разговор с друг на масата.

— Няма да завържеш много приятелства, ако продължаваш да правиш това.

Едуард престана да се хили.

— Чу как говорят за кралството ни. Единственото добро нещо е, че гледат на нас като на по-цивилизовани, а не ни смятат за варвари като уелсците и ирландците.

— Можеш ли да ги виниш, че след всичкото това смятат всички други за по-бедни? — Робърт вдигна бокала си и посочи с него великолепието наоколо. — Не можеш да ми кажеш, че не си впечатлен.

— Може и да съм впечатлен, но това не означава, че ми харесва да се отнасят с мен като със селяндур. — Едуард предизвикателно присви очи. — Кралят дори още не те е поздравил, братко. Тук сме от цяла седмица. Трябва да бъдеш посрещнат като почетен гост.

— Съмнявам се, че кралят е имал възможност да разговаря с много от присъстващите тук — отвърна Робърт, жегнат от истината в думите на брат си. Може и да се радваше, че не му се налага да се срещне веднага с краля, но продължителното чакане минаваше границите на благоприличието и се превръщаше в обида. Не можеше да изпълни това, което дядо му очакваше от него, и да издигне на по-високо равнище положението на фамилията в Англия, ако кралят дори не го поздравеше с добре дошъл. — Предполагам, че вниманието му е ангажирано от въпроса с Франция.