Робин Янг - Бунт

Приближи се, дишайки тежко, и разбра, че пещерата не е дълбока. Беше просто една вдлъбнатина с надвиснали над нея корени. Вътре различи някаква снишила се фигура, по-тъмна от мрака наоколо. Беше по-голяма, отколкото беше очаквал, макар и не толкова голяма, колкото се говореше. Муцуната беше издължена и слаба, челюстта — издадена напред, устните — изтеглени назад, разкриващи извити предни зъби. Козината беше гъста и черна, още не напълно сменена след зимата. Миризмата, която го лъхна, беше ужасна, остра животинска смрад, която не можеше да се сравни с нищо, което Робърт беше помирисвал досега. Ала най-стряскащото бяха очите — две еднакви ями, пълни с разтопено злато. Запита се колко ли създания бяха загинали, докато са се взирали в този изгарящ поглед? Беше видял щетите из пасбищата извън града през зимата — разкъсани овце, повален и изкормен едър добитък. От дядо си знаеше, че вълкът не убива само за да се нахрани, а и за удоволствие. Той е гладник, който не се задоволява само с кръв. В сърцето си таи мрак и ухапването му е отровно.

Сега роговете млъкнаха. Робърт чуваше виковете на мъжете и тропота на копита, докато останалите от хайката се събираха на поляната. Стиснал дръжката на меча, която беше станала хлъзгава от пот, той се приготви да го забие в тъмната сянка в пещерата. Вълкът обаче беше по-бърз. Изскочи навън с блеснали очи. Робърт се опита да го прободе с меча, но успя само да го одраска отстрани, докато звярът се стрелна покрай него. Вълкът се хвърли върху едно от кучетата, но като се видя обграден от всички страни, обърна се и се нахвърли срещу Робърт. Робърт отскочи встрани, но кракът му се закачи в един извит корен и той падна на земята, надавайки рязък вик, когато челюстите на вълка се сключиха около глезена му. Той сграбчи падналия меч, изви се настрани и го заби във врата на животното. Острието проби гъстата козина и проникна в плътната тъкан под нея. Вълкът разхлаби захапката си, опита се да скочи отново, а после нададе вой, когато три кучета го нападнаха, забивайки зъби в задните му крака и в задницата. Робърт се претърколи встрани от тракащите зъби и успя да се изправи, а в това време върху вълка се нахвърлиха още две кучета и звярът беше прикован към земята. Докато разкъсваха плътта му, той виеше от ярост и болка. Прашната земя се обагри в кръв. Робърт пристъпи напред, хвана с две ръце дръжката на меча и го заби в ребрата на вълка. Кръвта рукна като фонтан и изпръска туниката и лицето му, а горещата й отвратителна миризма заседна в гърлото му. Отдръпна се, мъчейки се да не повърне, а в това време хората и конете от хайката изскочиха на поляната. Първи се приближиха кучкарите, които се затичаха надолу по стръмния склон с чаталести пръти в ръце, готови да притиснат с тях жертвата към земята. Забавиха крачка, когато видяха Робърт наведен над вълка между кучетата. Двама откачиха камшиците от коланите си, готови да разгонят кучетата. Той ги чу да го викат, но продължи да наблюдава как златистият огън угасва в очите на вълка. Главата на звяра увисна назад и той започна да диша все по-бавно. Накрая потрепери и притихна. Робърт се изправи и измъкна рязко меча си. Когато кучкарите се приближиха и разпръснаха с камшици кучетата, той се обърна, за да види дядо си. Зад него се приближиха баща му и брат му Едуард заедно с десетина местни мъже, извикани да вземат участие в лова. Робърт срещна стоманения поглед на дядо си.

Почувствал се изпълнен с гордост, той понечи да се усмихне, но старият човек мина покрай него и отиде при кучкарите, които събираха кучетата. Вълкът лежеше проснат в прахта.

Около него се събираше локва кръв. При борбата бяха ранени две кучета. Старият лорд се наведе над едното от тях и разгледа раната. Беше Скатах, любимата му кучка. Робърт погледна с погнуса следите от зъбите на вълка върху ботуша си. Старият човек се изправи и се обърна към него:

— Защо не използва рога си?

Робърт облиза пресъхналите си устни.

— Нямаше време — излъга той, усетил как победата му се изплъзва.

Дядо му свъси още по-дълбоко вежди. Повика кучкарите.

— Постарайте се да почистите добре тези рани.

— Лошо ли е ранена? — попита мрачно бащата на Робърт и отиде при кучетата, без дори да погледне сина си. Робърт видя как мъжете се скупчиха около ранените кучета. Вълнението от лова беше отминало, мъртво като вълка, който лежеше забравен сред тях. Обърна се и тръгна между дърветата, като отместваше клоните пред себе си. Намери прогнилия ствол, захвърли изцапания с кръв меч и седна. Пръстите му трепереха, когато изу ботуша си. Свали бавно трикото. Върху бялата кожа на глезена му имаше две морави резки.