Робин Янг - Бунт

— Хвала на Бога — рече Уишарт.

Обаче Джеймс не свали очи от мрачното изражение на жената. След миг тя отговори на въпроса му:

— Беше мъртво в утробата, сър. Не можах да направя нищо за него.

Уишарт гласно изруга.

Джеймс се обърна и прекара ръка през косата си. В този момент забеляза оживилото се лице на Джон Комън.

Бордо се събуждаше. Камбанарията на катедралата заля със звън лабиринта от улички. От покривите се разлетяха птици и крилете им внесоха бяла бъркотия във ведрото синьо небе. Капаците на прозорците се разтваряха и се блъскаха във фасадите на магазините, в канавките се изливаха нощни гърнета, обущари, търговци на платове и ковачи, започвайки ежедневната си работа, си подвикваха груби закачки, които ехтяха из тесните улици.

Адам яздеше коня си през събуждащия се град, а звънът от камбаните на катедралата изпълваше ушите му. Почувства се странно, завърнал се в родното си място, след като толкова дълго беше прекарал в чужда земя. Градът изглеждаше необикновено обновен и пълен с обещания, а не място, познато му толкова, колкото собствената кожа. И все пак той знаеше всяка извивка и завой на тези улички, различаваше миризмите, които го посрещаха на всеки ъгъл, като вонята на кръв при кланиците до градските порти, острата миризма на пазара за добитък и възсоления полъх, който идваше от река Гарона. Времето беше меко, зимният вятър не толкова жесток, а тежестта на тайнствеността се беше смъкнала от плещите, позволявайки му да се наслаждава на всеки звук, който го поздравява, на всяка връхлитаща го миризма, на всеки дочут разговор или препирня, на които ставаше свидетел, без да мисли нито за опасността, нито за ползата от това.

Когато камбаните на катедралата млъкнаха, Адам пришпори коня си нагоре по улицата към внушителните стени на замъка, който се извисяваше над града. От кулите се развяваха знамена и флагове, изпъстряйки небето с разноцветието си.

Едно червено знаме, по-голямо от другите и избродирано с три златни лъва, привлече погледа на Адам, докато приближаваше портите. После стражите, облечени в добре ушити туники и цветни трика, го попитаха по каква работа идва и отклониха вниманието му. Слезе от коня и извади свит на руло пергамент от торбата, окачена на седлото, чиято кожа се беше замърсила от пътуването през Франция. Единият страж се вгледа в печата върху документа, докато другият го разпитваше. Отговорите му ги задоволиха, те се отдръпнаха встрани и го пропуснаха да мине под железните зъби на решетката.

Въпреки че беше рано, вътрешният двор на замъка беше пълен със слуги и придворни. Великолепието на сградите и пищните облекла на мъжете и жените, покрай които минаваше, го изпълваха с приятно усещане след дългата зима в Единбург, където се беше чувствал като корабокрушенец, изхвърлен на онази скалиста, черна планина, където вятърът непрекъснато виеше из залите на замъка и беше пълно с бледолики шотландци. Някакви мъже разгъваха дълги цветни знамена и ги окачаха на фасадите и той с изненада осъзна, че сигурно наближаваше Коледа. Мекото време, което се усещаше все по-осезателно, колкото по на юг отиваше, го беше заблудило, че приближава пролетта. Край него мина момиче с буйна кестенява коса, което пасеше три едри гъски. За момент Адам си позволи да се наслади на примамливото поклащане на младите бедра, преди да се отправи към конюшните. След като предаде жребеца си на един коняр, той се отправи към кулата в западния край на двора, от която се развяваше червеното знаме с трите лъва.

При входа на кулата го спряха други стражи и му зададоха още въпроси, но накрая го поведоха по една вита стълба към малка стая, където миризмата на тамян не можеше да притъпи острия мирис на прясна боя. Изчака, докато пажът, който го съпровождаше, почука на една врата. Когато тя се отвори, Адам забеляза вътре друг слуга, докато придружителят му влизаше. Отиде при единствения прозорец на стаята и надникна през решетъчното стъкло, което изкривяваше гледката на града под тях. Вратата се отвори и той се извърна в очакване, но пажът се отправи надолу по стълбите, без да каже нито дума и без по-нататъшни указания. Адам се подпря на стената, тъй като в стаичката нямаше мебели, а само един гоблен. На него се виждаше група млади рицари с червени щитове, украсени със символа, познат на Адам като герб на неговата фамилия — изправен на задните си крака златист дракон, обграден от огън. След известно време вратата отново се отвори и отвътре един мъж даде знак на Адам да влезе. Гостната беше ярко осветена от утринната светлина, която нахлуваше през сводестите прозорци. След сумрака в предишното помещение на Адам му бяха нужни няколко секунди, за да свикнат очите му със светлината. После забеляза мъж, застанал зад маса, отрупана със спретнато подредени купчини пергамент. Самият Адам бе висок доста над метър и осемдесет, затова реши, че това е най-високият човек, когото е виждал някога. Дългата му до раменете коса, прошарена тук-там от бели нишки, беше завита по краищата според модата, но ленената роба, боядисана в тъмносиньо, беше с проста кройка и не приличаше на пищните, украсени с ленти и коприна облекла на придворните му. Безупречно ушита, дрехата прилепваше плътно върху атлетичната фигура и беше пристегната с кожен колан, щампован със сребро. Лицето беше строго, с пепелява, късо подстригана брада около уста, която явно рядко се усмихваше. Само по гледащите втренчено сиви очи можеше да се гадае нещо за мислите на мъжа. Сега в тях се четеше явно нетърпение. Единият клепач беше леко спуснат — единственият по-характерен белег на иначе обикновеното лице. Адам забеляза, че сега това се набиваше повече в очи, отколкото преди двадесет и четири години, когато се бяха срещнали за пръв път. Тогава мъжът пред него беше буен млад лорд в изгнание. Сега, почти на петдесет, той беше крал на Англия, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия и завоевател на Уелс.