Робин Янг - Бунт

— Мислите ли, че ще се подчинят?

— Никой от тях няма да рискува да загуби земите си в Англия, като ме предизвика.

Адам знаеше какво беше направил този човек в Англия, Уелс и Светите земи. Знаеше какво и как го беше постигнал през годините. Сведе почтително глава, забелязал увереността в очите на Едуард.

— Какво искате да направя, господарю?

— Можеш да се върнеш във владенията си.

Едуард взе документа с прикрепения към него папски печат, стана и отиде до една желязна врата, вградена във вътрешната стена на гостната. Адам видя от едната страна дупка на ключалка. Едуард отключи и постави пергамента вътре. Измъкна оттам кожена кесия, завързана с шнур.

— Вземи — рече той и я подаде на Адам. — Последното ти плащане. Извинявам се за праха, събрал се по него.

— Благодаря, господарю — каза тихо Адам и напъха издутата кесия в торбата на колана си. Замълча за момент, а после попита нещо, за което си мислеше още откакто кралят го беше натоварил с опасната задача. — Дали сте казвали на някой друг за моето участие в тази работа?

Очите на Александър се впиха в неговите.

— Смъртта на крал Едуард беше нещастен случай и си остава такава.

В този момент вратата зад тях се отвори и се чу тих напевен глас да казва:

— Съжалявам. Не знаех, че имаш посетител.

Адам се обърна и видя висока жена с матова кожа и фини черти. Косата й беше скрита под шапчица, от която се спускаше изящен копринен шлейф. Роклята й, която се влачеше по пода, беше богато извезана. Адам не я беше виждал от години и бръчките по лицето на кралицата го изненадаха.

— Ще ви оставя.

— Не е нужно, Елинор — каза Едуард и пристъпи към нея. — Това са само новини от Англия.

Лицето на Елинор стана загрижено.

— Децата?

— Добре са — рече Едуард и суровото му изражение се смекчи в рядка за него и изненадващо нежна усмивка. — Става въпрос за политика и нищо повече. — Като сложи ръка на нежното рамо на жена си и я поведе навътре в стаята, Едуард погледна към Адам и усмивката му изчезна.

— Сър Адам тъкмо си тръгваше.

Когато Адам се отправи към вратата, той погледна фреската и поставката с книгата под нея. Красивите златни букви на корицата блестяха на дневната светлина, оформяйки думите:

Последното пророчество на Мерлин

От всички страни звучаха рогове и резкият им зов отекваше над яростния лай на гончетата. Глутницата се носеше с голяма бързина, усещаща все по-осезателно миризмата. Преследваха жертвата с часове, още от зазоряване до ранното утро, когато гъстата мъгла се разсея и стана по-рядка. Сега смъртта й беше близко и те се хвърляха презглава да я стигнат, подтиквани от роговете. Робърт пришпори коня си след кучетата и се понесе с голяма бързина между дърветата. Бяха покрити с млади, току-що покарали листа и свежият им аромат изпълваше дробовете му, докато се мъчеше да не изостава. Конят се подчиняваше на всяко подръпване на юздите с ръцете, защитени от ръкавици. Отпред се показа паднало дърво, жертва на зимните бури.

Сръга силно коня в хълбоците и се изправи на стремената. Конят прескочи прогнилия дънер, продължи да препуска в галоп, изхвърляйки дъжд от листа изпод копитата си. Кучетата изчезнаха зад стръмен хребет. Робърт чуваше воя им, по-силен от роговете, които звучаха някъде зад него. Изпълнен с напрегнато очакване, той подкара коня нагоре по склона. На високото земята премина във вдлъбната като паница поляна, която свършваше с висок, стръмен склон, осеян с оголени корени на дървета. В склона имаше широк отвор. Кучетата се бяха събрали пред него и лаеха срещу мрака вътре.

Разбрал, че дивечът се беше измъкнал от капана, Робърт скочи, ругаейки, от коня и се отправи към кучетата. Тук мъглата беше по-гъста, а миризмата на мъх и земя — по-силна. Посегна към рога, окачен на колана му. Пръстите му едва го бяха докоснали, когато чу шум откъм пещерата. Заприлича му на тътен от гръмотевица. Пръстите на Робърт се плъзнаха по рога, за да сграбчат дръжката на меча. По-старите кучета ръмжаха, ушите им бяха плътно прилепнали към главите, а козината на гърба им настръхна. Някои от по-младите започнаха да вият и задниците им да потреперват от напрежение и страх. При всеки друг дивеч, дори при напълно възмъжал елен или свиреп глиган, нямаше да са така уплашени. Робърт изтегли меча си и решително застана между тях, като се мъчеше да запази спокойствие. Чу назад в мъглата някой да вика името му, но не се обърна.