Робин Янг - Бунт

— Потекла ли е кръв?

Робърт рязко се обърна и видя Едуард да се приближава към него. Отново погледна белезите.

— Не — каза той на брат си. — Кожата не е пробита.

— Имаш късмет. Чувал съм, че единственият лек срещу ухапване от вълк е да се изкъпеш гол девет пъти в морето.

Робърт не каза нищо, а се зае отново да нахлузва ботуша си. Едуард се приближи, подпря се на едно дърво и напълно закри гледката пред него. Робърт го погледна и изведнъж си даде сметка колко висок беше станал брат му, облегнал се небрежно на дървото. Зелената туника и кафявото му трико го сливаха с дърветата. Тъмната му гъста коса беше скрита под шапка с перо. Беше на четиринадесет години, с все още топчесто и момчешко лице, а когато се усмихваше, по бузите се появяваха трапчинки. Лицето му вече не подхождаше на високия му ръст. Макар разликата им да беше само една година, всички казваха, че много си приличат. Робърт се чудеше как е възможно това след промените, настъпили у него през двете лета, откакто беше дошъл в Анандейл, за да служи като оръженосец на дядо си. Не бе виждал брат си, който току-що се беше върнал от Ирландия, малко повече от година.

— Това беше жесток звяр — продължи Едуард. — Ако аз го бях убил, щях да накарам да го натъпчат и да го окачат в хола ми, въпреки че вонята щеше да прогони гостите ми. — Той сбърчи нос. — Смърдеше като ботушите на татко! — Робърт прехапа устна, но не можа да се сдържи да не се усмихне.

Едуард се засмя с цяло гърло и поклати глава:

— У теб ще трябва да гори огънят на Марс, щом си го нападнал, когато е бил обграден отвсякъде.

Усмивката на Робърт изчезна. Грабна меча си, взе шепа листа и изтри кръвта от острието.

— Преследвахме го от месеци. Справихме се с останалите от глутницата, но винаги ни се изплъзваше.

Изправи се и изгледа брат си. Искаше се да се развика, че Едуард не беше видял окървавените поля след идването на вълците, не беше стоял навън посред зима с мъжете от Анан и Лохмейбън да залага капани, за да работят до късно през нощта с премръзнали от студа пръсти, а от устата им да излиза пара, докато си подават меховете с вино. В деня, в който Робърт за пръв път взе участие в лова и помогна един вълк да попадне в мрежите, дядо му беше прекарал червена черта през веждата му с кръвта на животното и му беше казал, че сега вече е станал мъж. Извърна глава, а думите заседнаха в гърлото. Не бяха предназначени за брат му. Бяха за баща му.

След смазващото разочарование от завръщането му от Ирландия — продължилото обучение под ръководството на графа беше мъчителна и неблагодарна работа — накрая Робърт беше започнал да постига успехи в дома на дядо си. Със стария лорд до себе си беше направил първите стъпки по пътя към възмъжаването. Беше добил самоувереност и с по-голямо доверие очакваше да стане онзи благороден лорд, за когото го бяха предопределили. Добре си спомняше първата си нощ в замъка Лохмейбън. Дядо му го накара да седне в хола и с тържествен глас му разясни колко е важно наследството, за което беше роден.

— Мисли за нашия род като за могъщо дърво — беше казал лордът — с корени, простиращи се назад през вековете до времето на Завоевателя и царуването на Малкълм Канмор и още по-назад от майчина ти страна до древните крале на Ирландия. Корените са надълбоко и подхранват стеблата, които покарват от тях. Преплетени чрез женитби, те преминават през кралския двор на Шотландия и благородните фамилии на Англия, за да стигнат до баща ми и до мен. Ти, Робърт, си нова издънка, покарала от големите стволове под теб.

Сега тези думи звучаха някак глухо в главата му. Графът беше в Лохмейбън само от два дни, но Робърт вече се чувстваше така, сякаш отново е на дванадесет, а не на петнадесет. Като че ли изминалите години и всичките му постижения бяха заличени. Той можеше да ловува и да убие свиреп звяр, но пак се чувстваше безсилен да се изправи срещу студеното неодобрение на баща си.

— Миналата зима помислихме, че в горите около Търнбери може да има вълци — каза Едуард, докато наблюдаваше приклекналия Робърт, който продължаваше да бърше меча си. — Бяха отвлечени няколко агнета. Татко предположи, че може да са кучетата на старицата.

— Афраиг? — попита Робърт и се извърна. Отдавна не се беше сещал за старицата и нейните мрежи по дървото.

— Все още не мога да повярвам в онова, което ми каза, преди да заминеш. — Едуард замълча за момент. — Питал ли си някога дядо за това?

Робърт кимна и прекара шепа листа по плоската част на меча.