Робин Янг - Бунт

— Виждаш ли англичаните? — попита Едуард, който проследи погледа на Робърт и проточи врат. — Тук ли са вече?

— Твърде далеч сме — отвърна нетърпеливо Робърт, докато дядо му продължаваше да язди бавно напред, а копитата на конете жвакаха в прогизналата земя.

Постепенно гласовете и музиката започнаха да се чуват по-ясно, а миризмата на конски тор и дим от горящи дърва стана по-силна, докато накрая поеха през полето зад друга група пътници. Робърт оглеждаше мъжете, покрай които минаваха, а доста от тях обърнаха внимание на тяхната група. Не всички ги гледаха дружелюбно.

— Робърт!

Чул дядо си да го вика, Робърт се смъкна от седлото и поведе коня си към лорда, който беше спрял близо до редица шатри. Пое юздите на шарения жребец на дядо си и старият човек, премигвайки, слезе от седлото. Наблизо се раздаваха заповеди на висок глас, Робърт се обърна и видя група мъже, които прехвърляха пейки през стената на църквата.

— Събранието трябваше да се състои в църквата — обясни дядо му, наблюдавайки как носят пейките към средата на полето, където под сянката на клоните на един дъб беше издигната платформа. — Обаче покривът беше ударен от гръм.

Робърт премигна на слънчевата светлина и видя черна дупка отстрани на покрива, който отчасти беше хлътнал навътре.

— Може да е поличба — рече тихо Едуард, който се движеше отзад, хванал юздите на бялата кобила на баща си.

Дядо им, изглежда, не го чу. Обърна се на поздрава на един червенокос мъж със зачервено лице, който вървеше, накуцвайки, заедно с двама по-млади мъже.

Робърт ги позна.

— Това са сър Уолтър, графът на Ментийт, и синовете му — каза той на брат си. — Бяха в Търнбери, когато дядо замисли нападението срещу Галоуей.

Казвайки това, вниманието му беше привлечено от група, която вървеше през полето пред тях. Робърт се вгледа в издълженото, слабо лице на Джон Комън, когото беше видял за пръв път в Солсбъри. Плащът на лорда, поръбен с вълча кожа, беше украсен с три житни класа, избродирани на червен фон. Косата му се спускаше свободно върху раменете.

— Виж! Това е самият дявол.

Едуард се намръщи.

— Кой?

Робърт сниши глас, когато мъжете им пресякоха пътя.

— Това е лордът на Баденох, главатарят на Червените Комъни.

Зад лорда вървеше блед младеж с провиснала коса, горе-долу на неговата възраст. Приличаше на Комън и вероятно бяха роднини. Робърт предположи, че може да му е син.

— Мислех, че е по-висок — рече Едуард. — Кой е този с него?

Робърт проследи погледа на брат си и видя мъж с кестенява коса, изпъстрена с лунички кожа и напрегнат израз на лицето, който вървеше до Комън.

— Мисля, че това е лордът на Галоуей, Джон Балиол.

Балиол се огледа и за миг Робърт си помисли, че го е чул, но той беше твърде далеч, а освен това вниманието на лорда беше съсредоточено върху баща му и дядо му. Колебливата крачка на Балиол накара другите с него да се обърнат. За момент и двете групи спряха. Двамата представители на клана Брус престанаха да разговарят с графовете на Ментийт и Дънбар. Робърт забеляза в групата на Балиол млад мъж, който носеше кожена ризница с метални плочки и пика. Но не ризницата и оръжието привлякоха вниманието му, а по-скоро силната омраза, изписана върху лицето на мъжа. Гледаше право в баща му.

— Добре дошли, лордове! — се чу в този момент гласът на Джеймс Стюарт.

Главният стюард крачеше през тревата към лорда на Анандейл и графа на Карик. С него беше широкоплещест мъж с тонзура на главата и зачервено, потно лице. Беше Робърт Уишарт, епископът на Глазгоу. Робърт го беше срещал веднъж за кратко и беше малко поуплашен от едрия духовник.

Докато Балиол и Комън продължаваха да вървят към платформата, Робърт забеляза, че младият мъж с пиката плю в тревата, след което отмести изпълнения си с ненавист поглед от графа на Карик и последва лорда на Галоуей.

Джеймс Стюарт и лордът на Анандейл се поздравиха с прегръдка. Робърт забеляза, че главният стюард поздрави по-сърдечно баща му.

— Ваше преосвещенство — каза старият Брус и се наведе да целуне ръката на епископа на Глазгоу, — радвам се да ви видя.

— И то по такъв приятен повод! — съгласи се епископът. — Най-после след голямата трагедия, сполетяла нашето кралство, тронът му отново ще бъде зает. Добре е, че нашата нова кралица носи същото име като една от най-скъпите ни светици. Да пожелаем попътен вятър на младата Маргарет към нашите брегове.

Робърт забеляза как лицето на баща му се изопна при тези думи. Изведнъж се сети какво означаваше този ден за него. На предсказанието, за което баща му си беше мечтал, щеше да бъде сложен край. Скоро Маргарет щеше да седне на трона на Шотландия и да сложи началото на нова династия, която да отдалечи клана Брус от техните претенции. В същия момент си даде сметка, че това означаваше загуба и за него. Изведнъж в паметта му изплува образът на Афраиг, която разкъсва на парчета мрежата, изплетена за баща му, и се запита дали това по някакъв начин не се беше отразило на събитията. После отекнаха тръби и той се обърна заедно с другите, за да види как през полето преминава внушителна процесия с развети разноцветни знамена над редиците на ездачите. Бяха дошли англичаните.