Робин Янг - Бунт

Беше толкова вглъбен в мислите си, че не забеляза шестте фигури, които се изкачваха нагоре по пътеката и за малко щеше да се блъсне в тях. Четирима бяха рицари от Карик. С ритници и ругатни те водеха помежду си двама души, които се препъваха по пътеката, не виждаха заради качулките, нахлупени на главите им. Чуваха се сподавени протести.

Като ги видя, Робърт спря с Едуард, Александър и другите зад него.

— Сър Робърт! — провикна се един от рицарите и в същия миг над тях изтрещя гръмотевица. — Заварихме тези мъже да се опитват да влязат в стаята ти. Твърдят, че те познават, но отказаха да си кажат имената.

При тези думи пленниците започнаха да се дърпат.

Робърт долови, че споменават името му.

— Махнете им качулките.

Когато рицарите се подчиниха, показаха се зачервените и гневни лица на двама млади мъже. Бяха облечени в туники и мантии от синьо сукно, измокрени и мръсни, но видимо от добро качество. И двамата имаха колани за мечове, но оръжията им ги нямаше, явно взети от рицарите. Единият, който изглеждаше няколко години по-стар от другия, беше нисък и набит, с четвъртито лице, червеникава брада и къдрава руса коса. Другият беше висок и мускулест, с дълга до раменете черна коса и младежко лице. Двамата се вторачиха в Робърт и гневът им се смени с почуда.

За момент и Робърт се вгледа с недоумение в тях, но после чу, че застаналият до него Едуард радостно извика. Изведнъж позна и двамата.

Рицарите от Карик се отдръпнаха колебливо от пленниците, когато видяха, че Робърт и Едуард се втурнаха към тях и четиримата мъже започнаха да се прегръщат и да се смеят, а очите им заблестяха от радост под дъжда. Александър Ситън погледна въпросително Кристофър и поклати глава, когато видя, че братовчед му е не по-малко озадачен, а Джон от Атъл, Гартнет от Мар, Нийл Камбъл и другите наблюдаваха изненадани.

Робърт се отдръпна от чернокосия младеж и с изумление го огледа от главата до петите.

— Господи, Нийл, та ти си висок почти колкото мен! — Той погледна към Томас, който се отдръпна, смеейки се, от яката прегръдка на Едуард, развеселен от бурното посрещане. Робърт не беше виждал по-малките си братя години наред, защото по настояване на баща им бяха останали на обучение в земите на клана Брус в Антрим през цялата война. Гледаше ту единия, ту другия, изненадан от това колко красив беше станал Нийл. Имаше лицето на майка им с изпъкналите скули и дълбоките черни очи, които гледаха добродушно и леко закачливо. Томас беше понапълнял и в лицето и фигурата приличаше повече на баща им.

Робърт се обърна към мъжете зад него и се усмихна.

— Елате да се запознаете с братята ми!

Джон от Атъл пристъпи напред и погледна, клатейки глава, Нийл.

— Ти ще трябва да си бил на не повече от осем или девет години, когато те видях за последен път, господин Нийл. На колко си сега? Шестнадесет? Седемнадесет?

— Осемнадесет — отвърна Нийл с гордостта на младеж на прага на възмъжаването.

Двамата мъже бяха приветствани сърдечно от братовчедите Ситън и Нийл Камбъл.

Когато представянето свърши, Робърт посочи надолу по пътеката:

— Хайде да продължим срещата някъде на сухо. — Той се обърна към четиримата рицари, довели братята му: — Погрижете се да се приготви храна за скъпите ми гости.

Рицарите се отправиха бързо надолу по пътеката, следвани от останалите.

Докато вървяха, Робърт погледна Нийл, изненадан от промяната в брат си и изпълнен с радост. Искаше му се да прегърне младия мъж през раменете, но го спря някакво неудобство от многото години, които бяха прекарали разделени, и от всичко, станало през това време. Имаше хиляди въпроси, но се сети първо за един, най-лесния.

— Защо, за Бога, не си казал името си на хората ми? Ако беше обяснил кой си, нямаше да се отнесат така грубо с вас.

— Не знаехме на кого можем да се доверим — отвърна Нийл, поглеждайки към Томас, който вървеше между Робърт и Едуард. — През последните няколко години чухме много слухове и трудно ставаше ясно кой срещу кого се бие. — Хвърли бърз изпитателен поглед на Робърт.

Той подозираше, че братята му също щяха да го питат за много неща. Някои от отговорите щяха да бъдат трудни.

— Как разбрахте, че ще бъдем в Пийбълс?

— Когато корабът ни пристигна, отидохме първо в Търнбери — отвърна с дрезгав глас Томас. — Сър Андрю Бойд ни позна. Каза ни, че си в Гората и се биеш с англичаните. Колкото повече приближавахме, толкова по-лесно ставаше да открием следите ти.