Робин Янг - Бунт

— Брус е предател! — извика капитанът на Галоуей сред настъпилата тишина. — Лъжец като онзи мръсник, баща си, и измамник като дядо си! Да бъдат проклети всичките!

Бурята, която се надигаше в залата, се разрази. Едуард се хвърли срещу Дънегол Макдуъл. Сграбчи го за гърлото и блъсна младия капитан в дървената стена. Мъжете от двете страни се втурнаха едни срещу други. Уишарт си проби път в центъра и изрева да запазят спокойствие.

Робърт се запромъква през тълпата към брат си, но някой го сграбчи отзад. Една ръка притисна гърдите му. По гласа разбра, че е Джон Комън. В следващата секунда видя пред очите му да проблясва метал, когато Комън опря кинжал в гърлото му. Робърт усети стоманата да притиска кожата му. В тълпата в отсрещния край на залата забеляза Джеймс Стюарт с бледо като платно лице. Беше вдигнал ръце, за да протестира, с отворена от ужас уста. За част от секундата Робърт осъзна колко привързан е стюардът към него. После почувства по-силно натиска на ножа и усети да го обземат едновременно гняв и страх. Комън се канеше да го убие. Копелето искаше да го убие още тук, в момента, пред очите на всички.

— Спрете, за Бога!

Мощният глас на Уилям Ламбъртън накара всички да спрат. Епископът на Свети Андрю застана по средата, гневен и изпълнен със закана. Очите му, едното синьо, а другото бяло, мятаха искри.

— Свали ножа, Джон Комън, или, кълна се в Господа Бога, че ще прокълна фамилията ти да върви право в пъкъла!

Комън не се помръдна. Робърт чувстваше как с всяко вдишване гърдите му се повдигат и опират в гърба му. След секунди Джон Комън отдръпна кинжала от гърлото на Робърт и отпусна хватката си. В другия край на залата, когато Мейл Камбъл го хвана за рамото, Едуард пусна Макдуъл. Макдуъл се смъкна покрай стената, като се мъчеше да си поеме дъх. Робърт се отскубна от Комън.

— Събранието се закрива — каза Джеймс Стюарт. — Приберете се всички по стаите си. Ще се върнем, когато страстите се охладят — каза с дрезгав глас стюардът.

Робърт си проправи път през тълпата и излезе навън, следван от хората, които говореха на висок глас, за да се чуват в проливния дъжд. Над струпаните дървени сгради в широкия вътрешен двор на замъка небето беше като наранено от натежали от дъжд облаци, озарявани от време на време от светлината на светкавиците. Преди два дни от изток бяха дошли типични за края на лятото бури. Земята беше прогизнала от поройните дъждове и всички трапища и дупки се превърнаха в дълбоки локви. Робърт зашляпа през тях, нахлупил качулката на наметалото си, отправяйки се към стръмната пътека, която тръгваше от двора и се спускаше надолу. Под него се бяха сгушили градските сгради, сред които сега бяха шатрите и конете на хората, дошли в Пийбълс за събранието. Градът се намираше на трийсетина мили от Роксбърг в стръмна клисура сред Селкъркската гора, чиято потискаща тъмнина го обграждаше от всички страни. Дърветата, огъвани от бурята, бяха като развълнувано зелено море. Докато слизаше надолу по пътеката, до Робърт стигаха гласовете на хората му, които продължаваха да спорят. За него те бяха неразбираеми и без значение както вятъра, който духаше, защото главата му беше пълна с образи, засенчващи всичко друго. Видя лицето на Джон Комън, посиняло от решимост да го унищожи. Образът беше последван от несигурността, която забеляза в очите на Джеймс Стюарт, когато Комън беше казал за клетвата му пред крал Едуард. Продължи да крачи в бурята надолу към града, оставяйки замъка зад себе си, но обвиненията на Комън не го напускаха. Все така упорито го следваха и кънтяха в главата му.

Свързан с неговата кауза с ненарушима клетва. Как можем да имаме доверие в такъв човек?

Наистина как биха могли? Никой, дори брат му, не знаеше, че беше помогнал на Рицарите на Дракона да вземат Камъка на съдбата от абатството в Скун. Това беше бреме, което той носеше сам. Казваше си, че ако в онзи ден беше отказал да помогне на Хъмфри и на другите да откраднат камъка, те щяха да го вземат и без него и той нямаше да може да им попречи, но от това не му ставаше по-леко. Независимо от стореното, за да помогне за освобождаването на кралството му, независимо колко английски обози беше нападнал, колко шотландци беше събрал под знамето си и колко стъпки беше извървял по пътя към трона, той никога нямаше да забрави, че най-голямото предизвикателство към съдбата беше тъкмо престъплението, което беше извършил.

Няма трон.

Този факт се виждаше ясно като фар, който блести пред очите му. Накъдето и да погледнеше, винаги го виждаше. В онзи ден, деня на изневярата на Катрин, Александър му беше казал, че трябва да започне да вярва, че може да бъде крал. Лордът си мислеше, че Катрин е причината, която го спира, и може би до известна степен това беше вярно. Може пък да си беше мислил, че е достоен единствено за една покварена прислужница. Обаче истинската причина, поради която той вървеше към трона със стаено в очите съмнение, беше стореното в онзи ден в Скун в сянката на хълма, където някога почувства духовете на прадедите си.