Робин Янг - Бунт

Групата мина през външната ограда на замъка. Робърт и хората му се бяха настанили в една странноприемница наблизо. Минаха през портата и Робърт ги поведе към нея.

— Не мога да повярвам, че и двамата сте тук.

— Аз пък не мога да повярвам, че си пазител на Шотландия — каза Нийл — Защо не ни изпрати вест?

Когато стигнаха странноприемницата, изградена от дървени греди, Робърт изчака един от рицарите, който стоеше на пост отвън, да отвори вратата.

— През последната година се случиха много неща. Не ми достигат хора.

— Чул ли си нещо за баща ни? — попита Томас, влизайки след Робърт в сградата. — Къде е той? Ами Александър? Още ли е в Кеймбридж?

— Достатъчно! — обади се развеселен Едуард, преди Робърт да успее да отговори. — Настоявам вие първи да ни кажете новините си.

Когато влязоха в голямата стая, в която спеше с хората си, Робърт кимна на Едуард, благодарен за прекъсването. Свали мокрото си наметало и го подаде на Нес, който при влизането им се надигна от едно столче край огнището.

— Защо дойдохте? — попита ги Робърт. Забеляза, че Нийл и Томас се спогледаха.

— Замъкът на нашия наставник беше разрушен — отвърна мрачно Нийл. — Беше изравнен със земята от рицари на сър Ричард де Бърг.

— Графът на Ълстър? — Робърт си представи голямата каменна сграда край реката, заобиколена от зелени поля, окъпани от дъжда. Видя в отсрещния край на стаята как лицето на Едуард помръкна и предположи, че той също си спомня дома на ирландския лорд, който беше обучавал и двамата. — Защо е направил това графът?

— През последната година хора под командата на сър Ричард обикалят из северната част на Ирландия — отвърна Томас. — Обаче ние научихме това едва преди няколко месеца, когато започнаха да претърсват Антрим. Когато пристигнаха при нас, нашият лорд отказа да ги пусне да влязат, но те си пробиха път със сила. Бяхме принудени да напуснем, за да не бъдем убити, докато претърсваха замъка. След като не намериха нищо, те го подпалиха.

— Казаха, че така ще знаят къде вече са претърсвали — обясни намръщен Нийл.

— И какво търсеха? — попита Едуард.

— Казаха ни, че търсят една реликва по искане на крал Едуард.

Робърт усети как нещо го преряза в гърдите.

— И каква е реликвата?

— Нарекоха я Тоягата на Малахия — отвърна след кратко мълчание Нийл.

Когато Робърт се отправи нагоре по пътеката, вече се стъмваше. Следобед бурята стихна, но ниско надвисналите над замъка облаци продължаваха да се гонят. Локвите, с които беше покрита земята, потрепваха на бледата светлина. В продължение на два часа беше слушал заедно с хората си разказа на братята му за събитията в Ирландия и главата му беше изпълнена с мисли за откриващите се възможности. Сега, след като беше взел решение и изкачваше пътеката, се чувстваше напрегнат като светкавиците, които продължаваха от време на време да проблясват на хоризонта. Стига вече политика. Нямаше да чака повече. Ако всяко нещо си имаше времето, сега неговото време беше дошло.

Ръждивите отблясъци на запалените факли осветяваха очертанията на кръглата зала, по чиито дървени стени все още се стичаше дъждът. Отвън, с лица, осветени от факлите, стояха на пост рицари с герба на лорд-стюарда на туниките си. Някои от тях кимнаха, когато Робърт приближи. Вятърът развя черната му коса и мантията с герба на Карик. Един от рицарите отвори вратата и Робърт влезе.

В залата беше топло и пламъците на факлите заиграха от нахлулия заедно с него вятър. Когато вратата се затвори зад гърба му, погледът на Робърт се спря на трима души, насядали около дълга маса в дъното на просторното помещение. Веднага прекратиха разговора, чули стъпките му да отекват глухо по дървения под.

— Надявам се, че брат ти е престанал да се зъби — каза студено Уишарт. Епископът поклати решително глава. — Нещата не могат да продължават така, сър Робърт. Не могат! Едуард трябваше да бъде набит с камшик, че се нахвърли по този начин срещу Макдуъл. Същото трябваше да понесе и Комън за действията си срещу теб.

— Робърт! — поздрави го Джеймс Стюарт, надигна се от мястото си и хвърли предупредителен поглед на Уишарт. — Моля те, седни с нас — той му посочи масата, на която имаше кана с вино и няколко чаши.

Робърт поклати глава.

— Благодаря ти, но няма да сядам.

— Обсъждахме възможността епископ Ламбъртън да стане трети пазител — рече рязко Уишарт, който, изглежда, не забеляза как Джеймс се намръщи при отказа на Робърт. — За да посредничи между вас двамата.