Робин Янг - Бунт

Робърт погледна седналия до епископа на Глазгоу Уилям Ламбъртън. Младият духовник го изучаваше със странните си очи.

— Мисля, че това е разумен избор, Ваше преосвещенство — каза Робърт. — Но аз ще се откажа от поста.

При тези думи Джеймс се изправи.

— Ще се откажеш? — Лицето му изразяваше едновременно изненада и гняв. — Защо? Заради Джон Комън? — Той изгледа изпитателно Робърт. — Умолявам те да размислиш. Помисли за бъдещето, Робърт. Помисли какво рискуваш с това свое действие.

— Не той е причината, поради която се отказвам от поста. — Робърт замълча за миг. — Джон Комън беше прав за едно — връзката ми с крал Едуард. — Това е връзка, която мисля, че мога да използвам в наша изгода. Може вече да сте чули, но тази вечер от земите ни в Антрим пристигнаха братята ми. Донесоха новини, които ми вдъхнаха надежда. Веднага щом мога, се връщам в Ирландия с тях.

— В Ирландия? — попита Уишарт. — За Бога, каква изгода за Шотландия ще можеш да намериш там?

— Нещо, което крал Едуард много желае. — Като кимна почтително на лорд-стюарда и двамата епископи, Робърт се обърна и се отправи към вратата на залата.

Когато я отвори, помисли си за Фион Макул и воините му, чиито подвизи знаеше наизуст от наставника си. Разочарован от реалността на войната в Уелс и измъчван от несигурното си положение в ордена на Рицарите на Дракона, той беше пропъдил от мислите си спомена за тези разкази от детството, приемайки ги за илюзорна надежда на младостта. Сега му се предлагаше да търси съкровище, което можеше да определи съдбата на едно кралство, и така щеше да поправи грешката си. Когато излезе навън в тъмнината на пътеката, Робърт се усмихна.

Афраиг излезе във ведрото утро и бледите й, воднисти очи премигнаха срещу слънцето. Късно през нощта бурите, дошли преди няколко дни от изток, заради които по хълмовете потекоха реки от дъжд, отминаха. Виещият вятър стихна до шепот, сивото небе отстъпи място на ясна, синя зора, а бурята подгони разпокъсаните облаци на запад към Арън.

Земята, искряща от роса, беше покрита с клонки и слама от покрива, откъснат от халата, макар че хълмът, надвиснал над жилището й, я предпази от по-голямата беда. Зашепна благодарности към боговете на въздушните стихии и се наведе да вдигне ведрото, което беше оставила отвън да се пълни от дъжда. В този миг погледът й се спря на нещо, което лежеше на земята под дъба, полускрито от боклуците, запратени от бурята. Беше една сбъднала се съдба, паднала през нощта.

Афраиг се изправи и тръгна през мократа трева. Острите листа бодяха босите й крака. Наведе се, старите й кокали запротестираха, а дрипавото наметало се нагъна около нея. Отмести внимателно ръждивите листа настрани и отдолу се показа решетка, сплетена от бели като кости клонки. Вътре покритото с плесен въже беше вързано на примка — същината на проклятието на свети Малахия. Протегна пръсти да докосне изсъхналото дърво. Дишането й се ускори, когато се вгледа в прокъсаната връв, на която толкова дълго време се беше държала съдбата на стария лорд. Погледна нагоре към шумолящите листа и видя парче връв да се вее безцелно между по-високите клони. Близо до него леко се полюшваха на вятъра други решетки, изплетени от клони. Погледът на Афраиг се спря на една от тях. Краищата й бяха кафяви и здрави. Вътре един венец от пирен и зановец, окачен на връв, се поклащаше в златистата светлина.

През юни 2007 година бях в Шотландия на изследователска обиколка за „Реквием“, последния роман от първата ми трилогия, посветен на края на ордена на рицарите тамплиери. Главният ми герой беше шотландец и аз възнамерявах той да се върне от кръстоносните походи, за да вземе участие във войните за независимост. Борбата на Уилям Уолъс и неговата бунтовническа армия предлага интересен паралел с борбата на тамплиерите за оцеляване по време на съдебния процес срещу тях. Кулминацията и на двата конфликта е през 1314 година с битката при Банокбърн и изгарянето на клада на Жак дьо Моле — последния велик магистър на ордена на тамплиерите. Предишния месец бях в Париж, където работих по частта, отнасяща се до рицарите, и обиколката ми в Шотландия трябваше да ми помогне да събера информация за другата част на моя разказ. Прекарах три седмици в пътуване, по време на което посетих някогашни бойни полета, сега жилищни комплекси, рушащи се манастири и обвити в бръшлян руини. С всеки изминал ден от страниците на историята и пустия пейзаж една фигура се очертаваше все по-внушително и по-ясно пред очите ми: Робърт Брус. Той ме взе със себе си и ме поведе към една история, която преминаваше отвъд английското нахлуване в Шотландия през 1296 година и последвалия го бунт, оглавен от Уолъс. В нея се разказваше за ожесточени вражди между шотландски кланове, за двете граждански войни и борбата за короната. В края на пътуването бях така увлечена от света на Робърт, че почти забравих за тамплиерите — главните действащи лица на „Реквием“. Когато се върнах у дома, осъзнах, че не е възможно този герой да играе второстепенна роля в разказа за друг човек. Неговата история беше твърде пространна, твърде сложна и твърде добра, за да бъде осакатена и нагласена така, че да пасва на другата. Отказах се от него и съсредоточих вниманието си върху драматичната, но много по-елементарна история на Уолъс, която съответстваше добре на разказа ми за тамплиерите. Обаче Робърт отказа да си отиде тихомълком и няколко седмици по-късно, след като не можах да заглуша гласа му, аз се обадих по телефона на агента си, който ме беше помолил да му направя предложение за следващите ми романи. Сега знаех какви ще бъдат те.