Робин Янг - Бунт

Писателят на исторически романи винаги върви по една тънка нишка между фактите и измислицата. Фактите ни вдъхновяват за разказваните от нас истории и позволяват на читателите да навлязат в тези отдавна изчезнали светове, но същевременно понякога те могат да навредят на романа. Източниците — както исторически, така и съвременни — могат да бъдат много противоречиви и често пъти нещата остават необяснени, с други думи, може и да знаем какво е направил някой и кога го е направил, но няма как да знаем защо го е направил. Един историк може да каже: това се е случило и това са свидетелстващите за него факти — и ние му вярваме, но писателят трябва да посочи мотивите, които стоят зад действията на героите, за да накара читателите да повярват. Например ние нямаме точно обяснение защо Робърт е обърнал гръб на баща си и на крал Едуард в онзи ден пред стените на замъка Дъглас и се е присъединил към шотландския бунт. Можел е да загуби прекалено много, а е щял да спечели твърде малко. Дори и най-простото предположение, че това е било действие, подтикнато от патриотизъм, не звучи напълно правдоподобно, когато човек погледне на нещата в по-широк план. Затова направих обяснението по-субективно — че причината не е само националната, а и личната кауза. Към действието са го подтикнали усещането на Робърт за безсилието му и антагонизмът между него и баща му. Разбира се, тъкмо подобни лични мотиви са ставали причина за повечето от най-големите събития. Нашите решения не са напълно осъзнати, правим нещата в момента и изобщо не виждаме по-широката картина, докато не погледнем назад години или векове по-късно. Историята се движи по острието на ножа.

Първото голямо отклонение от историята, което си позволих, беше убийството на Александър III. Хроникьорите на времето и съвременните историци смятат, че смъртта му на пътя за Кингхорн е нещастен случай и няма причина да се подозира нещо друго. Но като писател на исторически романи, който има склонността да се отнася с подозрение към историческите факти, бързината, с която Едуард I си осигурява разрешение от папата невръстният му син да се ожени за Норвежката дева, плюс съмнителните твърдения, че преди две години в писмо до Едуард Александър бил предложил такъв брачен съюз, както и това, че едно дете от брака му с Йоланда би направило подобно предложение безсмислено за Едуард и сина му, бързо ме подтикнаха да тръгна по пътя на съмненията. Също така няма доказателства, които да ни накарат да подозираме, че последвалата смърт на Девата е нещо друго освен трагично стечение на обстоятелствата. Тук убийците й, Комъните, са почернени с четката на литературната измислица. Смятат, че принцесата е умряла, защото е яла развалена храна по време на пътуването, а не в резултат на някакъв престъпен замисъл, макар да е вярно, че Комъните са отвлекли Александър, докато е бил непълнолетен, в опит да установят контрол над кралството.

Аз опростих нещата по процедурата на онова, което много по-късно беше наречено „Голямата кауза“. Изслушването, организирано от Едуард I за избиране на наследник на трона на Шотландия, е една твърде бавна и проточила се във времето работа, която може и да представлява интерес от гледна точка на историята, но не е подходяща за роман, тъй като представлява главно поредица от политически дискусии и дълги периоди на изчакване. Ето защо главата за Норам е нещо като резюме на многото съвещания, станали в един по-продължителен период, и то на различни места.

Дядото на Робърт наистина е твърдял, че Александър II го е обявил за свой наследник, макар че си позволих доста повече свобода, разказвайки тази история. Приписването на графството на Карик на Робърт скоро след като Джон Балиол е избран за крал, е станало наистина, но превръщането му в претенция за наследяването на трона е измислица. Претенцията е била прехвърлена от дядото на бащата с условието, че се отнася за него и наследниците му. Обаче в светлината на настъпилата драматична промяна у Робърт и факта, че дори още по време на преговорите в Ървин той бива обвинен, че се стреми към трона, аз предпочетох да я разкажа на това място, вместо да притъпявам силата на момента и да мътя водата по-късно.

„Пророчествата на Мерлин“ действително съществуват. Написани са през XII век от Джефри Монмътски, който твърди, че ги е превел от по-стар източник. „Пророчествата“ заедно с неговата ползваща се с огромна популярност „История на кралете на Британия“ са много разпространени и се знае, че Едуард е имал екземпляр от тях. Последното пророчество , както е описано в романа, е моя измислица. Обаче самият Джефри Монмътски намеква, че има написани и други. В края на „Историята“ Джефри Монмътски, когато пише за нахлуванията на саксонците, говори за ангелски глас, който казал на британците, че повече няма да управляват кралството си, докато не бъдат събрани реликвите на светците. Четирите реликви, за които споменавам, съществуват. Едуард наистина взема короната на Артур, но това става по-рано, отколкото е описано в романа, по време на завладяването през 1282–1284 година. Той взема и Камъка на съдбата, макар че специалният стол за коронацията в Уестминстър е направен няколко години по-късно. Когато четем тази част от „Историята“ на Монмътски и се вгледаме в действията на Едуард по време на нахлуванията в Уелс и Шотландия, когато са били взети тези свещени атрибути на кралската власт, между тях двата със сигурност има връзка. Едуард е известен с увлечението си по всичко, свързано с Артур. Заедно с кралица Елинор погребват отново костите на Артур и Гуинивър на тържествена церемония в абатството Гластънбъри. Заедно с други благородници навремето той организира много популярните турнири на Кръглата маса и за него има специално изработена такава маса. Днес можем да я видим в замъка Уинчестър. Рицарите на Дракона са измислица, но членовете на ордена са съществували.