Робин Янг - Бунт

За малко щеше да изгуби подкрепата им за Гаскония, заплахата от гражданска война беше напълно реална, но битката при Фолкърк, макар накрая да струваше твърде скъпо, сплоти хората му с извоюваната победа. Обаче все още не всичко беше приключило. Трофеите не му бяха достатъчни, за да завърши окончателно обединяването на царството си. Шотландия оставаше разделена и бунтовниците не бездействаха. Всеки месец до него стигаха съобщения за нападнати снабдителни конвои и обсадени гарнизони. От името на папата Уинчилси протестираше срещу нахлуването в една християнска държава, а неотдавна Едуард откри, че Уилям Уолъс, успял да се промъкне през блокадата на Ламанша, сега беше гост на двора на крал Филип. Той се безпокоеше за вредата, която бунтовническият водач може да нанесе на примирието, но сега трябваше да се справя с по-неотложен противник. И щеше да се справи с него.

Турнирът беше към края си. Рицарите за последен път запратиха копията си в сърцето на сарацина и съдиите се оттеглиха, за да обявят победителя, който на пиршеството щеше да получи наградата — сребърен шлем с дракон отгоре. В промеждутъка през пейките си проби път един вестоносец и прошепна нещо на краля. Едуард стана, извини се на младата си кралица и слезе от трибуната по стълбите отзад. Благородниците разговаряха помежду си и правеха облози.

Избягвайки тълпите, Едуард се отправи към шатрите, следван дискретно от двама рицари. Дневната светлина бързо избледняваше и фенерите по дърветата заблещукаха. Един слуга внесе пет пауна в най-голямата шатра, а музикантите започнаха да настройват инструментите си. Там, в едно от разклоненията на великолепната кралска шатра, стоеше мъж със синьо наметало и къса ризница и наблюдаваше как слугите слагат покривки на масите. Изглеждаше остарял и с повече белези по лицето, отколкото когато Едуард го беше видял за последен път в Гаскония. Без да обръща внимание на почтителните поклони на разбързалите се насам-натам слуги, кралят даде знак на рицарите да изчакат и отиде сам при мъжа.

С приближаването на Едуард Адам се обърна и се поклони:

— Кралю!

— Предполагам, че си се настанил?

— Погрижиха се добре за мен, милорд. Благодаря ви. — Адам замълча за момент. — Признавам, че бях изненадан от повикването ви толкова скоро след края на войната. Но оставих отряда си в Байон, за да подсили местния гарнизон под командата на един от помощниците ми. Те са в добри ръце.

Едуард гледаше как слугите нареждат масите, но мислено си представяше грубата рисунка на червен лъв, изправен на задните крака и надвесен над дракон.

— Имам за теб специална задача в Шотландия. Не като онази, която ти бях поръчал преди тринадесет години. — Той погледна Адам. — На още един човек трябва да се случи нещо.

Робърт Брус и Джон Комън стояха един срещу друг и се гледаха с очи, пълни със заплаха. Около тях кръглата зала на замъка Пийбълс беше пълна с хора чак до облицованите с дърво стени. Атмосферата беше напрегната и взривоопасна. По сламения покрив плющеше дъжд. Между проблясващите от време на време светкавици през процепите на капаците на прозорците трещяха гръмотевици. Въздухът беше напоен с пот, горещ дъх и остра миризма на влажна кожа от мокрите наметала на мъжете.

— Аз предупредих Брус! — извиси глас Комън, за да заглуши бурята. — Предупредих го да не нападаме толкова близо до стените на Роксбърг, но той не ме послуша.

— Значи ти провали атаката просто за да докажеш, че си бил прав, така ли? — попита Едуард.

Джон Комън презрително се изсмя. Обърна се към рицарите от Баденох и Галоуей, застанали зад него:

— Не съм знаел, че братята Брус ме мислят за толкова могъщ, че да привиквам осите от дърветата! — Усмивката му изчезна, когато отново погледна Робърт. — Ти и брат ти знаете много добре какво се случи и защо се забавихме. — Той хвърли бърз поглед към лорд-стюарда и епископите Уишарт и Ламбъртън, които се опитваха да въдворят ред. — Загубих десет мъже и пет коня, дявол да го вземе! Кажете ми, какво трябваше да направя?

— Можеше да поставиш на пост по-опитен наблюдател — каза студено Александър Ситън. — Ако твоят човек беше огледал по-внимателно поста си, щеше да види гнездото и да избере друга позиция.

— Фъргъс плати за грешката си с живота си — отвърна гневно Комън.

— Както и дузина от моите хора — каза Робърт, без да сваля очи от своя колега пазител.

— Според мен трябва да признаем, че никой няма вина за провала на атаката — рече с твърд глас Джеймс. Лорд-стюардът явно беше отегчен от спора, който продължаваше вече почти час, без да се стигне до решение.