Робин Янг - Бунт

— Къде беше? Загубих поне десет души, кучи син такъв!

Премрежил очи, Комън изгледа сърдито Робърт.

— И аз загубих десет!

Дънегол Макдуъл избута Атъл и застана до Комън. Лицето му беше покрито с тъмночервени подутини.

— Нападнаха ни стършели.

— Стършели? — извика застаналият до брат си Едуард. — Ако бяха лъвове, може би щях да ви съчувствам. — Той се обърна към останалите хора на Робърт: — Докато ние се биехме с мъже, те се борели с насекоми! — Той погледна Комън. — Колко типично за фамилията ти да избягва на всяка цена битките! А при Фолкърк какво беше? Мравки ли?

Хората на Робърт се засмяха, а Комън се изчерви. Дънегол пристъпи напред и замахна към Едуард. Той се наведе и избегна удара, на свой ред се хвърли напред и блъсна с глава в корема нападателя си, който се строполи на земята. Хората на Комън се развикаха и се втурнаха към Едуард, който беше възседнал капитана на Галоуей и го налагаше с юмруци. Хората на Робърт също пристъпиха напред. Тези, които бяха прибрали мечовете си в ножниците, отново посегнаха към тях. Откъм пътя се чу тропот на копита и се показа Джеймс Стюарт с хората си. Някои от тях държаха запалени факли, въпреки че зад тях все още светеха последните отблясъци на залязващото слънце. Като видя стюарда, Едуард стана от Дънегол, който се изправи с мъка на крака и започна да плюе кръв. Капитанът замахна слепешката срещу Едуард, но Комън хвана ръката му.

Джеймс рязко спря коня си и се огледа.

— За Бога, какво се е случило? — попита той, като гледаше ту Робърт, ту Комън. Погледът му се плъзна по труповете на пътя и четирите каруци, две от които бяха без конете си. — Къде са останалите коли?

Робърт поклати глава.

— Успяха да се доберат до Роксбърг.

Джеймс гневно го изгледа, но кимна на хората си, които държаха запалените факли.

— Подпалете ги. — Когато рицарите се приближиха до каруците, стюардът погледна Робърт. — Трябва да побързаме — каза ядосан той. — Ще вдигнат гарнизона под тревога. Не можем да се бием с всичките.

Когато групата потегли, Робърт сграбчи ръката на Комън.

— Ти си виновен за смъртта на хората ми — изсъска той.

Комън рязко дръпна ръката си.

На изпъстрена с цветя поляна извън град Кентърбъри се провеждаше голям турнир. Пищното събитие беше осветено от златните лъчи на залязващото слънце, които заливаха с ярката си светлина лицата на стотиците зрители, оградили арената, и се отразяваха в украсените със скъпоценни камъни рокли на дамите и в излъсканите брони и шлемове на рицарите.

Трибуните, издигнати покрай арената, бяха покрити с червено сукно и пълни с мъже и жени. Пространството под тях беше заето от по-незначителни хора, налягали върху топлата трева със зачервени от слънцето и от бирата лица или пък застанали прави, за да наблюдават стремителните атаки на рицарите. В дъното на поляната над арената се издигаше кралската ложа, наподобяваща крепостна стена, от която висяха щитове с гербовете на краля и на новата му кралица.

Едуард, величествен в черните си одежди, извезани с тежки златни ширити, наблюдаваше от покрития си с възглавници трон как се състезават рицарите. Яростните двубои, които бяха забавлявали зрителите целия следобед, приключиха и сега започваше финалът на бойното майсторство. В единия край на арената се издигаше стълб с въртяща се мишена, която представляваше увиснала дървена фигура на мъж с нарисувани чалма и роба на сарацин и с голямо червено сърце на гърдите. Рицарите се редуваха да атакуват сарацина с копията си. Ралф де Монтърмър препусна през полето, насочил копието си срещу мишената пред погледите на тълпата. Зад него се развяваше жълтата му мантия с избродирания върху нея зелен орел. Кралският рицар порази сърцето точно в средата и сарацинът, чиято противотежест беше чувал с пясък в другия край на гредата, силно се залюля. Ралф профуча край мишената, а железните копита на бойния му кон изхвърлиха облаци пръст. Зрителите нададоха одобрителни възгласи.

Едуард премести поглед към рицарите, възседнали конете си в другия край на арената, които чакаха пажовете да поставят обратно мишената. Зад тях на фона на огряното от последните слънчеви лъчи небе се издигаше избелялото знаме с дракона, което някога се вееше из прашните арени на турнирите в Гаскония. Едуард огледа рицарите — Хъмфри де Бун, герой на турнира, Еймър де Валънс, Хенри Пърси, Гай де Бочам, Робърт Клифорд, Томас Ланкастър. Тези млади хора израснаха в двора му, научиха се да се бият на неговата арена и възмъжаха в цяло десетилетие войни. Свърши се с чиракуването им. Всички бяха наследили бащите си. Вече не бяха Рицари на Дракона. Бяха заели местата си като Гауейн и Парсивал, Мордред и Ланселот — имената на безсмъртните рицари, издълбани в дъбовото дърво на неговата маса. Графовете на Линкълн и Норфък и войнственият епископ Бек бяха останали с тях. Сега равновесието на силите беше в полза на по-дръзки и по-ентусиазирани млади хора.