Робин Янг - Бунт

Чул до себе си някой да ръкопляска, Едуард се обърна и видя младата си съпруга да аплодира усърдно изпълнението на Ралф де Монтърмър. Маргьорит беше известна сред народа като Перлата на Франция. Тя наистина беше едно бижу, чернокоса като брат си крал Филип, с млечнобяла кожа. Нежната й фигура бе обгърната от рокля от червена дамаска, пристегната с колан, украсен с блестящи червени рубини. Косата й — прибрана в плътна мрежа, очертаваща лицето й с формата на сърце. В началото на септември времето оставаше меко, но кралицата беше наметнала на раменете си дълъг хермелинов шал, за да се предпази от започващия да се усеща вечерен хлад. Дъщеря на войнствените крале на френската династия на Капетингите, Маргьорит беше пристигнала с кораб преди седмица в Доувър заедно с внушителна свита от слуги и прислужнички като нежен символ на мира, изнервена, но изпълнена с достойнство.

Два дни след пристигането на кораба в пристанището Едуард се венча с нея пред вратите на Кентърбърийската катедрала. Тържествената церемония, изпълнена от непокорния архиепископ Уинчилси, беше последвана от продължили три дни турнири и пиршества.

Едуард не пестеше средства за отпразнуването на сватбата. Отвъд арената имаше десетки големи шатри, украсени с разноцветни флагове. Над димящите огньове се въртяха на шиш глигани. По масите в шатрите бяха наредени сребърни и златни чинии и букети с цветя. Щеше да има подноси с топъл, ароматен джинджифилов сладкиш, ябълки, печени в мед, ефирен яйчен крем, сочно сърнешко, което се смъкваше без усилие от костите, захаросани бадеми, а виното щеше да се лее като река. Пред шатрите слугите окачваха фенери по клоните на дърветата, които с настъпването на нощта щяха да светят с ореол от звезди.

Усетила, че кралят я гледа, Маргьорит изви устни в лека усмивка. В отговор Едуард любезно й се усмихна, а след това отново насочи вниманието си към арената. Сватбата беше повод за радост, предвещаваща края на петгодишната война между Англия и Франция и връщането, благодарение на посредничеството на папа Бонифаций, на Гаскония на Едуард и наследниците му. Обаче тържествата не можеха да разсеят острото чувство за загуба, което се беше насъбрало вътре в него през последната седмица заради мъката, която му причиняваха спомените за Елинор. Той беше на шестдесет години. Маргьорит, престорено срамежлива на седемнадесет, беше сладка като медовина и Едуард знаеше, че през следващите години, които му оставаха, тя ще му доставя удоволствие, но никога няма да може да се докосне до душата му. Тази част от него беше умряла с неговата испанска кралица.

Едуард чу зад себе си звучния смях на сина си, седнал няколко реда по-назад с приятелите си. На петнадесет, младият Едуард беше типичен юноша с пухкава руса коса и издължено ъгловато лице. Тялото му беше израснало особено много през последната година, което подсказваше, че момчето ще наследи едрия ръст на баща си. До него с ръка, облегната небрежно на парапета на подиума, седеше красивият шестнадесетгодишен оръженосец Пиърс Гавестън. Черноокият младеж от Гаскония беше син на рицар, служил добре на краля по време на войната. След смъртта на баща му Едуард беше поставил Пиърс под опеката на кралския двор и двамата със сина му веднага се бяха сприятелили. Кралят беше започнал леко да се притеснява от зачестилата склонност на сина му да прекарва часове навън с Пиърс и приятелите си, вместо да тренира или да учи. Ала той знаеше, че има време младежът да възмъжее и това щеше да стане скоро, особено след като сега годежът му с дъщерята на крал Филип — Изабела, беше осигурен. Сватбата нямаше да се състои, докато не минеха нужните години, защото инфантата беше още дете, но междувременно кралят имаше други планове за сина си. Възнамеряваше да го ангажира пряко в следващия военен поход в Шотландия, който планираше за идната година. Моментът беше благоприятен, защото с края на годината щеше да настъпи новият век. Това беше време за промени и ако Бог пожелаеше, време да завърши завоеванието си.

Негови пълномощници под ръководството на помощника му сър Ричард де Бърг, графа на Ълстър, издирваха в Ирландия четвъртата реликва. Щом я намери, щеше да я покаже на хората, както беше направил с короната и камъка — символи на върховната му власт над обединена Британия. После, след като представеше реликвата в Уестминстърското абатство пред гробницата на Изповедника, Последното пророчество щеше да бъде изпълнено. Хората имаха нужда от легенди — нещо, което да разнообразява трудностите и скуката на всекидневието, нещо златно и лъскаво, издигащо се над сивотата на човешкото съществуване. Такива неща караха кръвта на хората да кипва. Когато спасеше кралството от мрачното предсказание на Мерлин, поданиците му щяха да го възхваляват, но по-важното беше, че изпълняването на пророчеството щеше да вдъхне вяра на тези млади хора, чиито данъци пълнеха хазната му и чиито мечове щяха да бъдат извадени за него във време на война. Рицарите на Артур бяха стигали до спорове и дори понякога бяха проявявали несъгласие с краля си, но в крайна сметка Кръглата маса ги беше свързвала в преданост, надхвърляща преходното. Точно към това се стремеше Едуард, тъй като беше решен никога повече да не види друг Луис и кралството, разпокъсано от амбициите на неговите барони и слабостта на краля му. Неговият кръг щеше да бъде направен от злато. Лъскав. Несломим.