Робин Янг - Бунт

— Не съм съгласен, лорд-стюард — обади се застаналият до Комън Дънегол Макдуъл. — Ако бяхме постъпили така, както предлагахме сър Джон и аз, и нападнехме английските каруци с провизии по-надолу по пътя, тогава дори и да ни беше сполетяло същото нещастие, щяхме да имаме време да ги преследваме. Обаче бяхме много близо до стените на Роксбърг, за да рискуваме. — Той изгледа Робърт. — Това беше обяснено на Брус, но отказваше да се бие, ако не приемехме неговия план. Нямахме друг избор и се съгласихме.

— Лъжеш, кучи син такъв! — изрева Едуард, пристъпи към Макдуъл и посегна към меча си, но ръката му остана във въздуха.

Видял взривоопасната атмосфера след провала на атаката, лорд-стюардът беше наредил да не се внася оръжие в залата, където беше свикано събранието.

Робърт се изправи пред Едуард и така яростно го изгледа, че той отстъпи назад, но продължи да стиска зъби и да гледа заплашително Макдуъл, който беше готов да се бие. В спора се намесиха и други и започнаха да си разменят обиди. Отвън светкавиците продължаваха да проблясват почти непрекъснато.

— Настоявам Робърт Брус да бъде свален от поста! — извиси глас над общата глъчка Макдуъл. — Не става за пазител!

Много хора около него бурно изразиха съгласието си.

Обаче най-силен беше гласът на Гилбърт де ла Хей. Откритото лице на лорда, оградено от кичури руса коса, беше строго.

— Според мен стана ясно, че сър Робърт и сър Джон не могат да работят заедно в полза на кралството. Мисля, че трябва да се свържем със сър Уилям Уолъс и да го помолим да се върне. Знаем, че примирието между Англия и Франция не включва Шотландия — каза той и погледна Ламбъртън, който мълчеше. — От каква полза ни е сър Уилям сега в чуждия двор? Хайде да го извикаме у дома, където е нужен. През новата година англичаните ще дойдат за нас. Трябва да се изправим единни срещу тях.

— Тъкмо заради това примирие сър Уилям се налага да остане там, където е — отвърна Джеймс. — Ако искаме да осигурим чужда подкрепа за каузата ни, трябва да поддържаме силно присъствие в чужбина. Съюзите могат да се променят, всички сме го виждали. Не трябва да губим надежда. Не още.

Джон Комън, изглежда, дори не чу какво си казаха двамата. Продължаваше да гледа Робърт с очи, пълни с омраза.

— Съгласен съм с Макдуъл. Брус трябва да бъде сменен. Заради неговия безразсъден план загубихме не само хора. Той позволи на англичаните да доставят половината провизии на гарнизона в Роксбърг. Сега ще издържат по-дълго обсадата, може би дори докато на север дойде крал Едуард, за да им помогне. Кой знае — продължи той, повишавайки глас срещу презрителните подвиквания на хората на Робърт, — може пък нарочно да е искал нападението ни да се провали? Може да е искал да помогне на гарнизона, та неговият стар съюзник крал Едуард да има база, от която да предприеме следващото си нахлуване в кралството ни?

Сред врявата, с която бяха посрещнати тези думи, отекна гласът на Робърт:

— Твоите безпочвени твърдения не могат да прикрият собствените ти амбиции, Джон. Искаш аз да си отида, за да можеш ти да поемеш контрол. — Гласът му, макар и силен, беше спокоен, но вътрешно най-много от всичко му се искаше да се хвърли върху човека пред него, който с възмутителните си обвинения омаловажаваше смъртта на достойните мъже, загинали в атаката, сред които беше и Уолтър. — Повдига ми се от това, че можеш да кажеш нещо толкова абсурдно, за да се добереш на всяка цена до властта за сметка на кралството ни.

— Абсурдно? — извика Джон, хващайки се за думата. — Наистина ли е толкова абсурдно, че те обвинявам в такова нещо, когато ти принадлежеше към кралския елит, свързан с неговата кауза с ненарушима клетва? Клетва, чието нарушаване се наказва със смърт?

Робърт поклати презрително глава, но при тези думи протестите стихнаха. Няколко души го погледнаха, въпросително сбърчили вежди.

Преди Робърт да успее да отговори, Джон Комън продължи и посочи съперника си, оглеждайки се наоколо:

— Ето един от онези мъже на крал Едуард, които той нарича Рицари на Дракона. Знам го, защото моят шурей, сър Еймър де Валънс, е един от тях. Преди време той ми каза, че Брус е бил приет в кралския орден. Как можем да имаме доверие в такъв човек? Как можем да рискуваме бъдещето на кралството ни с надеждата, че е прекъснал всички връзки със старите си съюзници?

Робърт усети погледите на много мъже, вторачени в него. Колко дълго Комън беше таил този довод в себе си като нетърпелива птица, настанила се върху яйце, за да го пази топло в очакване на подходящия момент то да се излюпи? Като се изключат най-близките му — брат му, двамата Ситън, Атъл и Мар — Робърт не беше споделял с никой друг приемането си в ордена. Видя, че Джеймс го гледа намръщен. Направи опит да се защити, но Дънегол Макдуъл го изпревари: