Робин Янг - Бунт

— С мен ли си, Джон? Трябва да знам.

След като помисли малко, Комън стисна зъби и кимна леко с глава.

— За Фолкърк — рече Робърт и му протегна ръката си.

Джон я пое. За миг си стиснаха ръцете и бързо ги отдръпнаха.

Двете групи напуснаха падината. Комън и рицарите му се отправиха към пътя, където на известно разстояние от другата му страна чакаха с конете си останалите хора от дружината му. Робърт и хората му навлязоха по-навътре в гората и птиците се разлетяха уплашени в белезникавото небе. Край пътя дърветата не бяха толкова нагъсто и не предлагаха добро прикритие, което можеше да се превърне в проблем, ако англичаните имаха съгледвачи, които да яздят преди обоза. Те можеха да ги забележат и да вдигнат тревога. Робърт реши двете групи да не се показват и да бъдат не много далеч една от друга, докато чакат сигнала на стюарда.

Едуард погледна през рамо назад, докато вървяха.

— Готов съм да се закълна, че мръсникът Макдуъл ще е готов да оспорва всяко твое решение.

Робърт го погледна.

— Не можеш да го виниш, че ни мрази. Баща ни уби неговия баща.

Едуард повдигна равнодушно рамене.

— Баща му нападна нашия. Какво очаква той? Освен това беше преди много време.

Робърт не отговори и продължи да отмества клоните по пътя си. Останалите от групата ги чакаха на една поляна отпред. Бяха главно от мъже от Карик, между които Нес и Уолтър, подкрепяни от някои от хората на Атъл и Мар. Общо шестдесет на брой, заедно с групата на Комън те бяха доста повече от осемдесетте англичани.

— Наблюдателят на поста си ли е? — попита Робърт, отправяйки се към Уолтър, като пътьом взе чашата с бира, която му подаде Нес.

Уолтър посочи към един вековен дъб и Робърт забеляза през листака да се показват краката на човек, възседнал един от по-високите клони.

Допи бирата и седна да чака. Можеше да минат часове, преди да бъде подаден сигналът. Трябваше да почива при всяка възможност. Около него дърветата се простираха като зелена стена, в която тук-там проникват слънчеви лъчи. Местността беше в най-южния край на Селкъркската гора. Тук, на границата, дърветата бяха главно дъб, леска и бреза, за разлика от високите борове във вътрешността. Гористите райони бяха осеяни с обрасли с пирен хълмове и стръмни клисури, в които неочаквано пред погледа изникваха острите върхове на кули на манастири и замъци, построени от един и същ бледорозов камък.

Робърт се облегна на един дънер и огледа хората си, които си подаваха мех с бира и разговаряха помежду си. Всички бяха мръсни и плувнали в пот. Дрехите им бяха зацапани от месеците, прекарани в Гората, и пътуването от място на място. Мнозина си бяха пуснали бради, тъй като нямаха време да се бръснат. Робърт потърка твърдата си брада и предположи, че изглежда по същия начин.

През последните десет месеца, откакто той и Джон Комън бяха избрани за пазители, те водеха дълга война със замъците под контрола на англичаните, оставени в тях да ги защитават, когато крал Едуард изведе армията си през границата. Без обсадни машини не можеха да организират открити атаки и вместо това се стараеха да откъснат гарнизоните от така необходимото им снабдяване. Говореше се, че англичаните от Стърлинг са на ръба на гладната смърт. Ако е рекъл Господ, Роксбърг щеше да бъде изправен пред същата участ, стига да успееха днес. Една победа тук щеше да е добре дошла, защото замъкът имаше важно стратегическо значение с близостта си до границата и беше базата, от която Едуард започна похода си предишната година.

Докато Робърт оглеждаше хората си, улови погледа на Кристофър Ситън. По Коледа той беше посветил младия човек за рицар като награда за верността му през последните две години. Отначало оръженосецът се беше притеснил от оказаната чест, което беше озадачило Робърт, но постепенно Кристофър започна да свиква с ролята си на рицар. Останалите, всеки по свой начин, понасяха изнурителната окопна война. Някои се справяха по-добре, а други — не толкова. Брат му и Александър Ситън, които се чувстваха като у дома си в Гората, планираха нападения и засади и живееха ден за ден. Същото се отнасяше за Джон от Атъл, чийто млад син Дейвид му служеше за оръженосец, макар че графът явно страдаше по жена си, останала в лагера в Гората с жените и децата. Робърт беше оставил там Марджори на грижите на Кристин и Джудит. След заминаването на Катрин дойката се беше променила и с истинско удоволствие се грижеше за дъщеря му. От всички като че ли на Гартнет му беше най-трудно да свикне отчасти защото ненавиждаше техния начин на водене на скрита война, която той наричаше „пълзене по корем“. Но дори и той трябваше да признае, че нямаха друга възможност. След поражението при Фолкърк откритото сражение беше немислимо. Не разполагаха нито със силите, нито с едноличното ръководство на Уилям Уолъс, който сега беше в чужбина и водеше своята война с думи в дворците на френския крал и на папата. Робърт насочи вниманието си към брат си, който седеше заедно с Нийл Камбъл. Двамата много си приличаха — същия буен темперамент, примесен с добро чувство за хумор. Робърт не се изненада, че са се сближили. Самият той отначало не бързаше да се доверява напълно на Камбъл — един от най-верните помощници на Уолъс, — но беше впечатлен от безстрашието и умението му като боец. След време откри, че двамата имат повече общи неща, отколкото предполагаше. Нийл се беше присъединил към отряда на Уолъс още в началото на бунта, след като фамилните му земи в Лох О бяха опустошени от рода Макдуъл. На запад войната, избухнала преди две години между рода Макдуъл, съюзници на Комън и Балиол, и рода на Макдоналд — лордове на Айлей, които все още действаха като агенти на крал Едуард, продължаваше с неотслабваща сила. Неотдавна старейшината на Макдуълови беше убит и беше заменен от Ангъс Ог — мъжа, който беше предложил на Робърт лъжицата си преди толкова много години на гощавката в замъка Търнбери. Фактът, че Нийл беше загубил земите и наследството си, го сближи с Робърт, който все още се измъчваше от опустошението на Лохмейбън в негово отсъствие. Това беше нишка, която свързваше много от присъстващите тук мъже.