Робин Янг - Бунт

— Аз заставам зад крал Джон — завърши Комън, — както би трябвало да направи всеки, който се предлага за наш водач. — При тези думи той погледна многозначително Робърт.

Изненадващо, тъкмо един от хората на Уолъс, широкоплещестият Гилбърт де ла Хей, лорд на Ерол, оспори надменното твърдение на Комън.

— Тези думи щяха да прозвучат по-убедително в устата ти, стига Комъните да не бяха извели благородниците от полесражението при Фолкърк, та сър Уилям и пехотинците му да се изправят сами срещу английската кавалерия.

Робърт, започнал да се разколебава, докато слушаше речта на Комън, видя в това изказване искрица надежда, когато Грей и Нийл Камбъл закимаха в знак на съгласие.

Джон Комън се изчерви, но веднага възрази на лорд Гилбърт.

— Баща ми поне беше при Фолкърк, застанал до съотечествениците си. А човекът, когото посочихте за наш пазител, дори не беше на бойното поле! — Той посочи Робърт. — Може би Брус остана да гледа отстрани просто от страх, а може би старата му клетва за вярност към крал Едуард го спря да вдигне меча си?

Стюардът и няколко други протестираха, но гласът на Робърт се извиси над тях:

— Ако моята някогашна клетва за вярност към краля на Англия е пречка за кандидатурата ми, тогава трябва да бъде посочена и твоята сегашна обвързаност. В края на краищата ти си женен за братовчедката на краля и си бил на служба при него много по-скоро, отколкото аз.

— Аз се отказах от брака си, когато с баща ми престанахме да се подчиняваме на заповедите на краля, както и възнамерявахме да сторим веднага щом като бъдем освободени от Тауър. — Джон Комън продължи да говори, без да обръща внимание на презрителните забележки на Едуард Брус. — Джоан и дъщерите ми са в Англия. Заради моето кралство пожертвах жена си и децата си. Ти какво пожертва?

Спорът продължи и се пренесе от Робърт и Джон из цялото събрание. Стюардът и Уишарт се помъчиха да сложат ред, опитвайки се да надвикат общата глъчка, докато не прегракнаха, но никой не ги слушаше. Отмествайки гневния си поглед от Комън, Робърт видя наоколо само отворени уста и вдигнати юмруци. Хората на Комън се бяха изправили срещу неговите. Брат му беше сложил ръка на дръжката на меча си. Същото беше направил и Джон от Атъл. Дънегол Макдуъл пък беше изтеглил своя. С периферното си зрение Робърт забеляза един слаб мъж с черна роба и качулка на главата да се промъква през тълпата. Под качулката видя гладко избръснатата брада на млад мъж. Когато той излезе в центъра на събранието, отметна назад качулката и откри изразително лице с остри черти и тонзура на главата. Едното му око беше синьо, а другото — млечнобяло. Мина известно време, докато някой го забележи.

Уишарт, който спореше със Стратърн, спря по средата на изречението. Лицето му се промени и остана с отворена от изненада уста.

— Хвала на Бога, Ламбъртън, мислех те за мъртъв!

При тази внезапна реакция на епископа останалите мъже притихнаха. Постепенно очите на всички се насочиха към новодошлия. При споменаването на името Робърт разбра, че това сигурно беше Уилям Ламбъртън, човекът, избран от Уолъс и Уишарт за епископ на Свети Андрю, най-важната епархия в кралството.

— Пътуването ми до Рим продължи по-дълго от очакваното, Ваше преосвещенство — отговори Ламбъртън. Без да повишава тон, в гласа му имаше такава вътрешна сила, че накара и последните протести на някои от хората на поляната да затихнат. — Обаче се връщам при вас, ръкоположен пред Бога от ръката на Негово светейшество папа Бонифаций. И както изглеждам — добави той, оглеждайки събранието, — тъкмо навреме.

Уишарт продължи да оглежда Ламбъртън от глава до пети.

— Как успя да стигнеш до нас, приятелю?

— Добър въпрос — отвърна Ламбъртън и леко се усмихна, — но отговорът му е за друго време. — Той се огледа наоколо. — Чух част от това, което се предлага тук. Бих предложил и сър Робърт Брус, и сър Джон Комън за пазители. Ако хората в кралството останат разделени по този въпрос, което очевидно е така, защо тогава не премахнем причината за това разделение и да не обединим двамата мъже, които всички по един или друг начин подкрепят? — Когато никой не каза нищо, Ламбъртън продължи по-уверено: — Защото на нас ни е нужно единство. Аз успях да получа подкрепата на Негово светейшество в Рим за каузата ни, но докато бях в Париж, разбрах, че примирието между Англия и Франция е сключено официално.

— Ние също чухме за това, Ваше преосвещенство — каза Джеймс Стюарт.