Пиетро го наблюдаваше как се отдалечава. Когато екипажът му вдигна котва и гребците потопиха веслата във водата, бавно започна да се отърсва от обзелото го напрежение. Едва когато английският кораб стана съвсем малък в далечината, капитанът каза тихо на един от екипажа:
— Кажи на Лука, че опасността отмина.
Когато съобщението му беше предадено, Лука, който чакаше в трюма, откачи един от фенерите от гредата над спалното помещение на моряците и отиде сред сандъците. Започна да ги брои, докато стигна до шестия от дясната страна. Беше непосредствено до един от сандъците, отваряни за проверка. Лука каза шепнешком една молитва, откърти капака и го постави на пода до фенера. Извади навън топовете хартия и ги постави внимателно върху дървения капак. Те изпълваха само една трета от сандъка. Отдолу имаше друг дървен капак. Когато Лука повдигна и него, чу как един човек вътре си пое дълбоко дъх.
— В безопасност сте — прошепна Лука. — Минахме блокадата.
От кухото дъно на сандъка се показа жилав млад мъж и премигна на светлината на фенера. Лицето му беше изразително, с правилни черти и тъмна коса по средата с тонзура, която лъщеше от пот на светлината на фенера. Обаче вниманието на Лука беше привлечено най-вече от очите. Едното беше небесносиньо и гледаше пронизващо, а другото — бяло като перла, сляпо и втренчено.
— Кога ще стигнем Шотландия? — Гласът на мъжа беше дрезгав от задушния въздух, но в него имаше категоричност, която изискваше бърз отговор.
— При добър вятър — след седем дни, Ваше преосвещенство.
През последните дни на лятото Шотландия потъна в траур за загубата на толкова много свои синове. В градовете и селата отвъд река Форт, където англичаните не можаха да проникнат, името Фолкърк беше станало синоним на скръбта и мъже и жени шепнеха молитви при произнасянето му. Но когато август отмина и наближи студената есен, скръбта в тях започна да стихва.
В началото на войната и през цялото време на английската окупация много хора си мислеха, че конфликтът може да бъде решен и техният крал ще се върне при тях. Тази вяра се беше засилила особено много след битката при Стърлинг, когато под ръководството на Уилям Уолъс всичко изглеждаше възможно. Дори тези, които казваха, че войната не може да бъде спечелена на бойното поле, започнаха да вярват, че свикването на съвети и сключването на съюзи могат да ги спасят. В продължение на години Англия беше техен съсед и приятел, враждите от миналото бяха забравени от хората, останали живи. Римската стена между двете кралства беше само далечен спомен за тяхното разделяне. След Фолкърк едно продължило повече от век приятелство беше унищожено. На мястото на рушащата се преграда на римския император шотландците издигнаха друга, невидима стена от непримиримост и решителност, вкопана дълбоко в почвата на границата.
През това време, докато оцелелите се оттегляха в Селкъркската гора, за да се възстановят и прегрупират, крал Едуард отведе хората си обратно в Англия. Победата при Фолкърк му беше излязла твърде скъпо и същата есен една доста намаляла и осакатена войска мина през портите на Карлайл. Болестите и дезертьорството бяха свършили работата си по време на гладния поход от руините на Еър. Кралят унищожи основната част от шотландската армия, но не успя да установи пълен контрол. Кралството беше разделено. Земите на юг от река Форт, които бяха в английски ръце, замъците на Единбург, Роксбърг, Бъруик и Стърлинг все още се държаха от хората на краля, докато всичко на север от голямата река остана на шотландците. След като укрепи гарнизоните си и направи граф Патрик от Дънбар пазител на Южна Шотландия, Едуард се върна в главната квартира на правителството си в Йорк, за да планира следващата кампания.
Резките гласове на мъжете ехтяха из горската поляна. Бяха се събрали в кръг, с вдигнати юмруци и зачервени от гняв и безсилие лица. По някои от тях още личаха белези от битката. Незарасналите им рани бяха превързани с парчета от дрехи и мръсни парцали. По лицата на повечето хора личеше изтощение от седмици пътуване през пущинаците и криене в гората, преживявайки ден за ден. В средата на развълнуваната тълпа бяха лорд-стюардът, епископът на Глазгоу, Уилям Уолъс и Робърт Брус. Бяха се събрали, за да решават бъдещето на тяхното кралство, по което, изглежда, между тях нямаше никакво съгласие.
— Никой не може да отрече направеното от сър Уилям. Няма лорд или барон, или епископ, който да е направил толкова много за това кралство! — извиси се над останалите гневният глас на Уишарт. — Той има правото да остане пазител на Шотландия!
Читать дальше