Робин Янг - Бунт

— Кралю!

Хъмфри видя сър Робърт Клифорд да се обръща към Едуард.

Рицарят беше излязъл от една дълга дървена барака, която явно беше най-малко засегната.

— Вътре има нещо, което трябва да видите, господарю! — Клифорд, който обикновено беше много спокоен, изглеждаше изнервен.

Хъмфри последва краля, който остави Беярд на пажа си, и се отправи към бараката. Зад него вървяха Еймър и Хенри. Навеждайки глави под касата на вратата, те влязоха в гола приемна и железните им ботуши задрънчаха по пръстения под. Един по един минаха в главното помещение, в което през единствения прозорец проникваше слаба светлина. Мебелите се търкаляха изпочупени по пода, който беше покрит с блатен тъжник. До далечната стена имаше легло, отчасти закрито от завеса.

Когато очите на Хъмфри свикнаха с мрака, той забеляза това, което беше видял Робърт Клифорд. Видяха го всички. На стената имаше образ, нарисуван с червена боя. Рисунката беше груба, но ясна — разярен, червен лъв, изправил се на задните си крака над дракон и положил голямата си лапа върху извитата глава на змея.

Хъмфри почувства как побеснява от гняв. Погледна краля, чието лице не се виждаше ясно в мрака.

— Прости ми, господарю. Избрах неподходящ човек. Допуснах змия в пазвата ни.

Едуард го погледна.

— И двамата сбъркахме.

Лицата на Еймър и Хенри бяха не по-малко гневни.

Обръщайки гръб на грубия образ, кралят свали железните си ръкавици.

— Коленичи, сър Хъмфри! — каза с решителен тон той. — Време е да вземеш мантията на баща си.

Хъмфри разбра причината за тържествения жест на краля тук, сред руините, пред този груб, унижаващ ги образ. С него кралят искаше да го окуражи и да го задължи да преследва онези, които го бяха обидили. Хъмфри застана сковано на едно коляно и също свали ръкавиците си. Поставяйки ръцете си в ръцете на краля, той приемаше да бъде удостоен с наследството на графствата Есекс и Херефорд, както и с титлата констейбъл на Англия, която беше носил баща му. Когато клетвата беше положена, Хъмфри се изправи, за да заяви предаността и верността си на своя господар и крал.

— След време ще отбележим това, както подобава — увери го Едуард, — тъй като засега ще се върна в Англия. Не можем да продължим нататък без продоволствие. Шотландците са много отслабени от поражението при Фолкърк и аз ще се върна скоро за избягалите предатели. Дотогава, сър Хъмфри, искам да препуснеш на юг с хората си към Анандейл. Разруши замъка при Лохмейбън и изгори всяко селище, през което минеш. Не искам да остане камък върху камък от това проклето място.

Хъмфри се поклони.

— Както заповядате, кралю.

Едуард и рицарите излязоха навън сред все още задимения въздух, оставяйки изправения на задни крака червен лъв на Шотландия зад гърба си.

Трите кораба се носеха на север през черните като мастило води на Ламанша под безлунно небе. На мачтите се развяваха черни платна и само скърцането на дъските в ритмичния плясък на греблата издаваше присъствието им. Два от корабите бяха бойни галери, дълги и стройни, всяка с по осемдесет гребци. Третият беше голям търговски кораб, по-широк и заоблен, управляван от две гребла на кърмата. От такелажа високо над палубата се чуха три пронизителни изсвирвания.

Когато чу звука, капитанът премина на левия борд. Загледа се в мрачното развълнувано море пред себе си. По дължината на тъмния хоризонт забеляза редица от едва-едва светещи точки.

— Капитан Пиетро!

Капитанът се обърна и видя Лука, един от старшите моряци в екипажа. В тъмнината лицето му не се виждаше ясно.

— По цялата дължина на хоризонта се виждат кораби, сър. Едва ли ще можем да минем незабелязани през английската блокада.

Пиетро кимна.

— Иди и му кажи.

Два часа по-късно, когато морето от черно стана синьо, трите кораба приближиха блокадата. Застанали на голямо разстояние един от друг, корабите се поклащаха на котва, но беше очевидно, че нищо по-голямо от рибарски съд не може да мине покрай тях, без да го видят. Въпреки това те се приближиха твърде много, преди да бъдат забелязани.

Корабът, който изникна пред тях, беше тромав английски ког — рибарска лодка с една дебела мачта и ниска дървена кула на носа. От върха на кулата се подаваше силуетът на каменохвъргачка, а от бушприта на носа стърчеше като протегнат юмрук таран с железен връх. Когато трите галери бяха открити, над водата се разнесоха силни викове и по бордовете се появиха хора, осветени от фенери, с готови за стрелба арбалети в ръце. Пиетро заповяда на екипажа да забави скоростта и командата беше предадена на бойните галери. Гребците налегнаха веслата, корабите се приближиха плътно един до друг, а котвите бяха прехвърлени през бордовете и потънаха в морските глъбини. Екипажът на английския ког хвърли въжета към първата галера и със скърцане се изравни с нея.