Робин Янг - Бунт

Видя първо Катрин. Беше гола, зачервеното й лице беше вдигнато нагоре към тавана, а очите й бяха затворени. Под нея лежеше мъж, стиснал здраво разкрачените й бедра. Като чу дръпването на завесите, Катрин рязко отвори очи. Леко разтворената й от удоволствие уста рязко се отвори от ужас и тя се отскубна от мъжа, който се обърна и изруга, когато видя Робърт, застанал над леглото. Катрин се дръпна назад, сграбчила смачканата ленена завивка, за да прикрие голотата си. Мъжът, в когото Робърт разпозна местен младеж, нает от него да работи по защитата на града, се претърколи през леглото и взе гащите си, хвърлени на пода. Беше на не повече от осемнадесет години, със свежо и гладко лице. Мъжкото му достойнство, което стърчеше гордо изправено и лъскаво, вече беше започнало да спада между краката. Намъкна гащите си и завърза връвта около тесния си кръст под погледа на безмълвния Робърт. Чуваше се ускореното дишане на Катрин. Тя бързо премести поглед от Робърт към мястото, където стоеше Александър.

Забелязал омразата в очите й, Робърт се обърна. Беше забравил, че лордът е зад него заедно с Кристофър.

— Ти си знаел. — Гласът му беше равен и странно спокоен.

— Съжалявам, приятелю. — Строгият поглед на Александър се прехвърли върху Катрин, чието лице беше изкривено от злоба. — Но трябваше сам да се увериш.

— Ах ти, змия такава! — изсъска тя. — Шпионирал си ме, така ли?

Като видя нещо смачкано да виси от края на леглото, Робърт се наведе и го вдигна. Беше една от роклите на Катрин. С изрязано дълбоко деколте и тясна като всичките й други рокли. Той й я подхвърли.

— Покрий се.

— Робърт, моля те! — прошепна с променен тон тя.

Той се обърна, докато Катрин намъкваше роклята, а тя продължи с умоляващ тон:

— Моля те. — Смъкна надолу полата на роклята, заобиколи леглото и застана пред него. — Чувствах се самотна. Непрекъснато те няма. Не се интересуваш от мен, а само от хората си. — Тя докосна плахо ръката му.

— Махай се!

Ръката й стисна по-здраво неговата.

— Робърт, моля те, аз…

— Казах да се махнеш.

— Аз съм бременна — внезапно изхълца тя.

— Бременна? — Тонът му беше леденостуден. — И с чие копеле?

Катрин пребледня и лицето й стана сурово.

— Кой ще се грижи за дъщеря ти? — Тя погледна Джудит, застанала на прага с Марджори в ръце. — Не мислиш, че тя ще може да се справи, нали? Детето щеше да падне, ако не бях аз да го хвана!

— Дъщеря ми вече не е твоя грижа.

— А аз къде ще отида? Как ще оцелея?

— Сигурен съм, че ще можеш да упражняваш занаята си в повечето градове.

Катрин го изгледа. Преглътна с мъка, обърна се и дръпна наметалото си от дрехите на закачалката. Дишайки тежко, намъкна обувки на босите си крака, после взе няколко свои вещи и ги напъха в една кожена торба. Робърт не я спря. Младежът продължаваше да стои, подпрян на стената до леглото. Беше навлякъл туниката си и като че ли оглеждаше стаята, търсейки друг изход, откъдето да се измъкне.

Катрин мина покрай Александър и се отправи към вратата.

— Копеле! — процеди през стиснати устни тя, преди да излезе навън под дъжда.

Секунди по-късно младежът се измъкна покрай него с ботуши в ръка. Робърт го погледна. За миг помисли да го пусне да си върви, но после гневът му пламна и той сграбчи младежа за врата. Александър извика, но Робърт не го чу и повлече съпротивляващия се мъж покрай Джудит и дъщеря си, която продължаваше да реве, към двора. Александър и Кристофър бързо го последваха навън. Младежът викаше и се молеше за прошка, но Робърт го събори върху червената глина и го изрита в корема. Момчето се преви на две и лицето му се изкриви от болка. Няколко от рицарите на Атъл зашляпаха през локвите, видели нападението. Без да обръща внимание на виковете им, Робърт сграбчи туниката на момчето, повдигна го и стовари юмрука си в лицето му. Когато Александър го хвана за рамото, той пусна младежа и се нахвърли срещу другаря си. Александър се наведе, но вместо да го удари, Робърт посегна към меча му. Преди Александър да успее да го спре, той хвана дръжката и изтегли меча. Обаче когато се нахвърли върху проснатия в калта окървавен и скован от ужас младеж, Александър го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Момчето е взело това, което му е било предложено безплатно, Робърт. Не е трябвало да приема, но не заслужава смърт.

Младежът се изправи, стиснал туниката между краката си. Остави ботушите си там, където ги беше изпуснал, и хукна през двора. Когато двама от наблюдаващите сцената рицари се опитаха да му препречат пътя, Александър им викна да го пуснат.