Робин Янг - Бунт

— Чакайте! — извика Джон Комън и посочи с меча си надолу по склона на хълма натам, където английските рицари се прегрупираха под знамената на графовете Линкълн, Херефорд, Норфък и Съри. Един флаг беше по-голям от останалите: бледочервен със златен дракон по средата. Стрелците с дългите лъкове прекратиха стрелбата. Сега рицарите, командвани от графовете, атакуваха шилтроните, които вече не бяха непробиваеми пръстени от копия и в тях царяха безредие и хаос.

— Трябва да им отидем на помощ — извика Джеймс.

— Не можем да спечелим тук — изръмжа лордът на Баденох, докато гледаше как английските рицари пришпорват конете си нагоре по хълма към тях. Два от шилтроните се разпаднаха още при първата атака на английските конници и шотландците се разпръснаха. Рогът на Уолъс продължаваше настоятелно да тръби. Повишавайки глас, Комън се обърна към мъжете около него:

— Битката е загубена. Няма надежда, освен да бягаме.

— Не можем да ги оставим да умрат! — възпротиви се Джеймс. Към него се присъединиха и други гласове, но някои вече пришпорваха конете си към гората, отдалечавайки се от настъпващите англичани.

— Страхливи кучи синове! — изрева един от хората на Уолъс.

Той напусна редицата и се понесе безразсъдно надолу с коня си по хълма, следван от шепа командири на Уолъс, които нададоха отчаян боен вик. Няколко английски рицари се отклониха, за да ги пресрещнат, докато шотландските конници препускаха към шилтроните, които се разпадаха по склона и много шотландци бягаха към гората. Уелската пехота се разгърна по блатистите поляни около потока, за да ги преследва.

Когато английските рицари пришпориха решително конете си нагоре по хълма към шотландската кавалерия, Джон Комън обърна своя жребец, последван от сина си. Оттеглянето му стана сигнал за масово паническо бягство от редиците на кавалерията, тъй като много хора в тях бяха роднини или привърженици на лорда на Баденох.

Малкълм, красивият граф на Ленъкс, погледна Джеймс.

— От каква полза ще бъдеш за краля си, сър Джеймс — каза той, — ако те затворят в килия до неговата?

Ленъкс и рицарите му пришпориха енергично конете си към гората Калъндър. Джеймс не ги последва веднага. Продължи да търси отчаяно с очи брат си, който беше някъде сред настаналата бъркотия.

— Сър? — попита го един от хората му, като поглеждаше ту стюарда, ту приближаващите се с всяка секунда английски рицари.

Джеймс изкрещя от безсилие, обърна сивия си жребец и пришпори животното към гората.

От авторитета на Уилям Уолъс над войската му вече нямаше и помен и тя ужасена се разпръсваше. По осеяния със стрели и копия склон лежаха много мъртви шотландци. Виковете на ранените се сливаха в общ болезнен вой. Тези, които бяха оцелели от стрелите, посипали се върху шилтроните, пълзяха между труповете на другарите си, за да се спасят от връхлитащите рицари. Някои се втурнаха към гората, други бягаха презглава надолу по склона към бреговете на потока. Там калта беше гъста и лепкава като лепило, а на места и опасно дълбока. Бойното поле, избрано от Уолъс заради естествената защита, която му осигуряваше потокът, сега се обърна срещу шотландците. Онези, които стигнаха до водата, се хвърляха в нея и с отчаяни усилия се опитваха да стигнат до отсрещния бряг. Повечето така и не успяха да се доберат дотам, затъвайки в околните блата. Неспособни да се измъкнат от вонящата кал, те ставаха лесна мишена за уелските стрелци.

Рицарите на Дракона препускаха сред този хаос, а ограденото от пламъци чудовище на щитовете им проблясваше в сивото утро. Препускаха заедно с бащите си, мъжете от Кръглата маса. Препускаха за техния крал.

Еймър де Валънс беше начело на хората от Пембрук, повечето от които бяха служили десетилетия наред при баща му. Знамето му на сини и бели райета се развяваше високо над него, когато, застанал начело на атаката срещу стрелците на Уолъс, той се вряза сред редиците им. Тъкмо неговото копие се заби в гърдите на Джон Стюарт, събори го на земята и той се претърколи няколко пъти преди копитата на бойния кон на Еймър да смачкат главата на шотландеца в калта. Оставяйки безжизненото тяло на брата на стюарда зад себе си, Еймър продължи да се носи напред, изтеглил меча си, за да сече с него гърбовете и главите на бягащите стрелци. Препускаше, надавайки диви викове.

Хенри Пърси, въодушевен от възможността да отмъсти за претърпяното унижение на дядо му при Стърлинг, се втурна в битката заедно с рицарите от именията си в Йоркшър. Няколко шотландци се обърнаха, за да се изправят срещу им. Първият от тях успя да забие копието си в хълбока на един кон, животното се строполи на земята и отхвърли ездача си. Миг по-късно шотландецът беше пронизан с копие в гърлото от един от хората на Пърси, а останалите бяха съсечени безмилостно сред фонтани от кръв. Шотландските благородници избягаха от бойното поле, оставяйки селската войска да бъде унищожена. Единствената надежда на тези мъже беше да успеят да избягат или да бъдат застигнати от бърза смърт. Крал Едуард искаше Уилям Уолъс и останалите водачи на бунта да бъдат заловени живи, но сред настъпилия хаос нямаше гаранции за участта на когото и да било.