Робин Янг - Бунт

Идеха с бавен ход, без пролуки между бойните коне, под чиито цветни покривала се показваха броните им. Бавният ход премина в тръс и конете започнаха да се уголемяват в очите на шотландците. Вече препускаха по-бързо, а тропотът на копитата, отначало подобен на равномерен барабанен тътен, зачести. Земята затрепери — Дънкан я усещаше под краката си. Встрани по склона други рицари се насочваха към останалите три отбранителни пръстена, но той почти не ги забелязваше. Страхът скова стомаха му. Ръцете му яростно стискаха копието, всяка частица от тялото му се напрегна, за да посрещне удара. Всемогъщи Боже, пощади ме.

В небето отляво излетя град от стрели, изпратени от стрелците на Уолъс, изви се и полетя надолу, за да се изсипе върху приближаващите се рицари. Повечето от стрелите отскачаха с дрънчене от шлемове и брони. Един кон с покривало на сини и бели райета се подплаши и се отклони от редицата, впускайки се в бесен галоп към съседния отбранителен пръстен, обаче рицарят майсторски го накара да завие. Когато останалите се приближиха бързо зад него, преминавайки от тръс в галоп, рицарят отново се вмъкна в редицата и срита яростно коня, за да не изостава. От стремителната им атака всичко наоколо започна да се тресе. Подкованите копита се стоварваха върху разкаляната земя, бойните коне бяха изпънали напред големите си глави, безстрашни като мъжете, които ги пришпорваха. В последния момент рицарите насочиха надолу копията си и вдигнаха мечовете, връхлитайки като мощна лавина върху шотландците. Дънкан по-скоро почувства, отколкото чу, как ревът на мъжете около него се понесе като звукова вълна, устремен и нестроен. Усети Кералд и другите притиснати в него, изпълнени едновременно с отчаяние и решимост, да скърцат със зъби с див поглед в очите. Нададе вик в мига, в който англичаните връхлетяха с насочени копия срещу техните пики.

Сблъсъкът беше зашеметяващ.

Един шотландец до Дънкан отхвръкна назад към хората зад него със забито в гърдите английско копие. Чу се пукот от счупването на крайници, прозвучаха дрезгави гласове. Мъжете наоколо се втурнаха да запълнят празнината. Навсякъде из пръстена падаха още шотландци. Някои рицари хвърляха къси мечове и секири срещу редиците на защитниците, а после бързо завиваха с конете си. Повечето от шотландците бяха облечени само с вълнени или кожени туники и оръжията, запратени в последния момент на атаката, бяха смъртоносни.

Дънкан почти не чуваше крясъците на умиращите, стиснал копието, чийто връх се беше забил дълбоко във врата на един кон. Животното се изправи на задни крака и изцвили, когато рицарят на него дръпна назад юздите. Конят се закова на място, пронизан от железния връх, и Дънкан усети как ръцете му почти изскочиха от ставите. Изведнъж животното се сгромоляса върху предните си крака, дръжката на копието се пречупи и желязното острие остана забито в плътта. Дънкан се олюля, освободен от тежестта на копието. Рицарят беше отхвърлен от седлото върху заострените колове на оградата. Силата на съприкосновението с тях беше достатъчна, за да пробият бронята му. Той се сгърчи върху кола и изкашля кръв през визьора на шлема си. Около шилтроните лежаха мъртви мъже, хвърлени от конете върху гората от копия, или смачкани под паднали животни. Останалите, запратили копията си и останали без оръжие, завиваха с конете си и се отдалечаваха в галоп, оставяйки след себе си в калта труповете на десетки шотландци.

Обаче на мястото на всеки паднал шотландец заставаше друг, редиците се прегрупираха отново около появилите се пробиви. Ранените бяха изтеглени в центъра на пръстените, за да бъдат превързани от другарите си или да бъдат довършвани след бързо опрощение и молитва. Англичаните не успяха да направят голям пробив в пръстените и в усилията си загубиха ценни хора и коне. Подобно на лъв, нападнал таралеж, те се оттегляха окървавени и още по-гневни.

Дънкан стискаше дръжката на пречупеното си копие. Ръцете му като че ли бяха престанали да треперят. Рицарят, чийто кон беше пронизан, продължаваше да се гърчи върху кола и да се дави в собствената си кръв. Дънкан забеляза в гърба на човека под туниката, където колът беше преминал от другата страна, да се появява подутина. Потисна желанието да повърне и затвори очи, поемайки дълбоко вонящия въздух. До него Кералд остави копието си и излезе от редицата. Наведе се и смъкна шлема на рицаря, откривайки бледото, плувнало в пот лице на млад мъж. Беше присвил очи от болката, но въпреки това процеди нещо срещу Кералд през окървавените си зъби. Шотландецът измъкна кинжал от колана си със здравата си ръка. Застана пред рицаря, закривайки лицето му пред погледа на Дънкан, и го прободе. Дънкан видя как тялото на рицаря се сгърчи, рукна кръв и човекът се отпусна върху оградата. Кералд измъкна малък кожен мех от колана на рицаря, прибра окървавения си кинжал в ножницата, върна се в редицата, дръпна тапата на меха и подозрително го подуши. Останал доволен, пи жадно с разширени от наслада очи, преди да го подаде на Дънкан, който го пое с благодарност. Виното беше силно и сладко. Дънкан с мъка го отлепи от пресъхналите си устни и го подаде на мъжа до него. Кералд се усмихна и взе копието си. Брадата му беше опръскана от червената течност.