Робин Янг - Бунт

Из шилтрона проехтя гласът на Уилям Уолъс, който изрева на хората си да продължат да се държат.

— Докарах ви на арената — беше се провикнал той сутринта, докато оформяха кръга, — сега да видим дали можете да танцувате!

И те танцуваха. След месеци потисничество под английското иго, когато трябваше да се кланят на чиновници и да се плашат от войници, след месеци извън закона и живот в пущинаците, това беше техният шанс да извоюват свободата си. Уолъс ги беше повел към победата на поляните извън Стърлинг въпреки смазващото превъзходство на противника. Сега новият пазител на Шотландия изглеждаше решен отново да победи.

Въодушевен от окуражителните думи на Уолъс, Дънкан захвърли счупеното копие и измъкна едно здраво от разкаляната земя. Английските рогове продължаваха да свирят, но, вместо да се прегрупират за нова атака, рицарите препуснаха обратно към основното ядро на армията, където се издигаше знамето на крал Едуард.

— Победихме ги — изръмжа Кералд. — Не могат да продължат да нападат. Изгубиха прекалено много рицари.

Дънкан не каза нищо и продължи да наблюдава заедно с другите как иззад рицарите на полето се появи дълга редица мъже. Присви очи и видя извитите оръжия в ръцете им.

— Стрелци — рече тихо някой.

Усмивката на Кералд изчезна.

Дънкан беше чувал какво се говори за уелските стрелци и техните смъртоносни дълги лъкове. Сви се инстинктивно и притисна ръце по-плътно до тялото си. Той нямаше щит, никой от тях нямаше — и двете им ръце трябваше да са свободни за копията, — а освен това самите пръстени бяха щитове, които предпазваха хората вътре в тях. Като повечето мъже в шилтроните Дънкан нямаше с какво да се предпазва, с изключение на чифт подбедреници, които не му бяха по мярка, взети от трупа на един английски войник след битката при Стърлинг. Сега му се искаше да беше взел и една ризница.

Стрелците се подредиха. Въпреки разстоянието Дънкан видя, че някои от тях имат различни оръжия, много по-къси от дългите извивки на лъковете.

— Арбалети — прошепна Кералд. — Копелетата имат арбалети!

Мъжете поставиха стрели на оръжията си. При сигнал от рог изтеглиха назад ръце и лъковете се извиха. Когато изстреляха стрелите, небето пред шотландците потъмня и се втурна към тях. Дънкан затвори очи и напрегна тяло, а копието му остана да стърчи безполезно пред него. Усети с каква сила стрелите прелитат навсякъде около него, а въздухът се изпълни с викове. Един силен удар отстрани го събори на земята. За миг помисли, че е улучен, и стисна зъби, очаквайки болката, която знаеше, че неминуемо ще последва. Когато това не стана, отвори очи и разбра, че бе съборен от Кералд. В лицето на възрастния шотландец видя забита стрела от арбалет. Беше пробила бузата му точно под окото. Дънкан извика, когато Кералд се сгърчи и го натисна още повече с тежестта си в меката кал. Около тях продължиха да падат още стрели, а заедно с тях и още хора. Отбранителният пръстен встрани от двамата започна да се разпада под обстрела. Дънкан се опита да се измъкне изпод тялото на Кералд, но някой друг беше затиснал крака му и той не можеше да се помръдне. Лицето му беше забито в пръстта, а калта, студена и гъста, стигаше до устните му. Премрежил от уплаха очи, видя как английската кавалерия се прегрупира, тръгва отново напред и почувства, че земята отново потрепери.

Възседнал сив жребец в центъра на шотландската кавалерия, Джеймс Стюарт наблюдаваше с нарастваща тревога как уелските стрелци се прицелват. Първият залп стрели порази предните редици на шилтроните. Хората бяха ударени с такава сила, че отхвръкнаха назад в тези зад тях. Веднага се появиха празнини, тъй като някои бяха мъртви, други — ранени, а много повече пуснаха копията си и се хвърлиха на земята, за да се спасят от смъртоносната градушка.

— Боже, спаси ни! — прошепна някой.

Джеймс не го чу. Стоеше изправен на стремената и наблюдаваше как командваните от брат му шотландски стрелци отговарят на смъртоносните залпове, стреляйки с лъкове. Обаче още от първия залп стана ясно, че тяхната стрелба ще има малък ефект върху врага, чиито мощни лъкове му позволяваха да стои на безопасно разстояние. Над далечните крясъци на хората в шилтроните се понесе зов на рог. Джеймс позна плътния му, приглушен звук. Беше рогът на Уолъс — сигналът за кавалерията да влезе в боя. Другите около него също го чуха. Мъжете спуснаха визьорите на шлемовете си и придърпаха юздите на конете.