Робин Янг - Бунт

През целия път от Роксбърг, през Лодърдейл до Единбург английската армия беше преминала през изпепелена и безмълвна земя. Армията се мъкнеше покрай пустеещи села, в които килерите бяха празни, а кладенците отровени от хвърлени в тях разложени овчи трупове. Сред потискащата жега и опустошението нетърпението на войниците да влязат в бой се беше изпарило. Изпратиха пехотинци в селата, за да търсят обитателите, но не намериха никого. Там нямаше следа и от Уолъс и войската му. През цялото време на запад се тъмнееше плашещата необятност на Селкъркската гора, чиито дебри загатваха за опасност от засада или нападение, докато на изток намръщеното небе обещаваше гръмотевична буря.

В една късна вечер тя дойде откъм морето, превръщайки със светкавиците си нощта в ден. От небесата се изля пороен дъжд, който измокри до кости всички и превърна нивите в блата. На следващата сутрин, докато гръмотевиците продължаваха да ехтят около тях, армията потегли. Броните се бяха покрили с нова ръжда, а прогизналите покривала на конете тромаво се поклащаха на гърбовете им.

По кожата и дрехите вонящата кал засъхна и образува кора, хората и конете бяха измъчвани от мухи, които бръмчаха около устата и се опитваха да се завират в очите. Разбира се, тези неща бяха доста мъчителни, но едва когато англичаните стигнаха покрайнините на Единбург, разбраха каква е най-лошата последица от бурята. Корабите с продоволствието, които трябваше да ги посрещнат в пристанището на Лийт, не се виждаха никъде.

Крал Едуард остави част от войската си да ги чака и нареди останалите да продължат към имението на неговите съюзници, рицарите тамплиери в приората Листън, който се намираше на запад от града. Там армията се разположи на лагер край базата на ордена на кръстоносците, които подкрепяха кампанията на Едуард, за да чака изнервена и гладна запасите и да получи сведения от изпратените от краля съгледвачи за местоположението на противника. От овощните градини на приората събраха малко още неузрели ябълки, както и грах от една нива, останала неопожарена от шотландците, но нямаше нищо друго, което да добавят към намалените си дажби. Дните продължаваха да се точат, но корабите не се виждаха, а съгледвачите не носеха вести.

Разгневени от оскъдните дажби, уелсците протестираха, че конете на рицарите са хранени по-добре от тях. Изгладнели и почти обезумели от жажда мъже се боричкаха около локви с дъждовна вода и кльощави трупове на птици и зайци. Когато един кораб, спрял на крайбрежието заради бурята, най-после се добра до Лийт, товарът беше откаран с каруци на гладуващата войска, но се оказа, че е само вино. Без да му мисли много, кралят нареди съдържанието на буретата да бъде раздадено на недоволните пехотинци. Последвалото сбиване между пияни уелсци и английски войници прерасна в бунт, в който загинаха над сто души. Това, което беше започнало като решителен поход на север, за да се намери и унищожи противникът, се превърна в жестока и изтощителна борба за оцеляване.

Най-накрая, когато изглеждаше, че английската армия ще загине на полето или ще се самоунищожи, под радостните възгласи на войниците от Лийт в лагера пристигнаха каруци, натоварени с жито, месо и бира. По-късно през същия ден, когато стомасите бяха пълни и настроението приповдигнато, пристигна отряд, воден от граф Патрик от Дънбар и граф Ангъс. Двамата шотландци, останали верни на Едуард, донесоха сведения за местоположението на противника. Уолъс и войската му се намираха само на десет мили от лагера, близо до град Фолкърк.

Хъмфри се загледа напред, покрай хората на баща си, и видя знамето на краля да се издига високо в бледата зора — три лъва на червен фон. Начело на авангарда бяха Едуард и рицарите му. Миналата нощ, след като напусна приората Листън, английската армия се разположи на лагер на голото поле. Кралят, който легна да спи на земята заедно с останалите мъже, беше стъпкан в тъмното от бойния си кон Беярд, който му счупи две ребра. Новината за това се разпространи бързо и хората се разтревожиха. Обаче кралят не обърна внимание на притесненията им и след като пажът му го облече в тясна ризница, той се качи на коня пред възхитените погледи на наобиколилите го войници. Хъмфри забеляза колко вдървено стои Едуард на седлото и как се изкриви от болка лицето му, когато Беярд препусна по неравния терен, но беше ясно, че нищо не може да отклони краля от целта.

Зад авангарда яздеха графовете със свитите си. Подире им сър Джон де Варен оставаше някак незабележим. Понеже Кресингам беше мъртъв, гневът на краля се стовари с цялата си сила върху унизения от поражението при Стърлинг граф. След графовете яздеха петдесет тамплиери с червени кръстове върху белите мантии. Зад тях бяха стрелците: мъже с арбалети от Гаскония, ловци от Шърудската гора и стрелци с дълги лъкове от Уелс. Следваше огромна колона от каруци, теглени от товарни коне. Колелата им трополяха по твърдата земя. В ариергарда бяха над двадесет и пет хиляди пехотинци, проточили се в безкрайни колони.