Робин Янг - Бунт

Това беше огромна армия, каквато Хъмфри не беше виждал дотогава. Тя се проточваше зад него надалеч с понесените от хората знамена и копия, изпълваше го с гордост и го караше да вдигне по-високо щита с дракона. Страхът, че те дори няма да останат живи, за да срещнат шотландците на бойното поле, беше отминал, заменен от твърда решителност. Бунтът беше оставил неприятен вкус в устата на всички, особено на Хъмфри, който се обвиняваше, че се е доверил на човек, оказал се най-големият предател. Беше мислил дали ще срещне бившия си приятел на бойното поле, но според получените сведения от графа на Дънбар Робърт Брус се беше оттеглил в базата си в Еър. Хъмфри беше изненадан от отсъствието му, защото се говореше, че повечето шотландски благородници са във войската на Уолъс, включително Комъните, които кралят особено искаше да залови, защото ги беше освободил, а те му благодаряха с предателство. Въпреки всичко, ако победяха днес, нямаше да мине много време и останалите, които се бяха опълчили срещу краля, щяха да си получат заслуженото, включително и Робърт Брус.

Някакви викове прекъснаха мислите на Хъмфри. Хората сочеха напред. В далечината се виждаше склонът на хълм, на който в ранното утро блестяха върховете на хиляди копия.

Ръцете на младежа трепереха под тежестта на четириметровото копие, дръжката му беше хлъзгава от потта. Долният край на оръжието, завършващо с железен връх, беше забит в земята.

— Дръж го изправено, Дънкан!

Младежът рязко се извърна и видя, че Кералд гледа право в него. По шията на по-възрастния мъж се виждаха изпъкналите му синкави вени. Дясната му ръка държеше здраво копието, но лявата, на която бяха останали само два пръста, явно го болеше. Кожата на мястото с отрязаните пръсти беше потъмняла и подута.

Кералд оголи зъби в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Хайде да покажем на южняшките кучета, че в прътите на шотландците има стомана! — извиси глас той сред шума на бойното поле.

Няколко мъже в отбранителния пръстен се засмяха, но повечето останаха мълчаливи, съсредоточили вниманието си да държат както трябва копието в очакване на следващата атака на английската тежка кавалерия. Недалеч от тях бойните коне се обръщаха, рицарите се прегрупираха след неуспешния опит да пробият настръхналите от копия редици на шотландците. Прозвучаха рогове, командирите дадоха заповеди и грубите им гласове отекнаха в неподвижния въздух.

Уилям Уолъс беше построил четирите си отбранителни пръстена, наричани от него шилтрони, на едно възвишение между гората Калъндър и блатистите брегове на потока Уесткуортър в околностите на град Фолкърк. Всеки пръстен се състоеше от около две хиляди мъже, наредени в огромен кръг с лицата навън. Хората най-отпред бяха коленичили с насочени нагоре под ъгъл копия. Тези зад тях стояха прави с насочени над главите на другарите си копия. Между шилтроните Уолъс беше поставил плътни групи от стрелци с лъкове под командата на Джеймс Стюарт, брат на лорд-стюарда. По-нататък в тъмните покрайнини на гората беше шотландската кавалерия. Ако извърнеше глава, Дънкан можеше да види конниците върху хребета на хълма да чакат сигнал, за да се хвърлят в битката. Англичаните се бяха разгърнали по склоновете отдолу. Дънкан не можеше да каже колко са, но имаше чувството, че пред него са се наредили ордите на ада. Над огромното бойно поле небето беше с цвят на пепел.

Дънкан повдигна с мъка копието и изпусна въздух през зъби. Земята беше хлъзгава от рядката кал, изцапала трикото и туниката му. Всички мъже около него бяха покрити с нея и навсякъде наоколо миришеше на пръст и плесен. Дънкан си каза, че вероятно така мирише в гроб. Тази мисъл го накара да хвърли бърз поглед на труповете, с които беше осеяна земята пред него, където около шилтрона стърчеше ниска отбранителна ограда от вързани един за друг колове. Върху бариерата се беше строполил грамаден боен кон с помътнели, мъртви очи и пяна, която продължаваше да се стича от ноздрите му. Свит върху копието, което го беше убило, на седлото все още седеше рицарят, пришпорил животното за смъртоносния му скок. Наблизо се виждаха телата на няколко шотландци. Един от тях, по-млад от Дънкан, лежеше с лице в калта с разсечена от меч глава. Оръжието продължаваше да е забито здраво в черепа и по стоманата се стичаше белезникава течност.

Дънкан си наложи да извърне очи и каза шепнешком една молитва за кураж.

— Ето ги, идват!

Викът се понесе из отбранителния пръстен, заглуши зова на роговете и накара Дънкан да съсредоточи вниманието си върху склона, където се виждаше редицата на приближаващите се рицари.