Робин Янг - Бунт

Робърт ставаше все по-нетърпелив, тъй като не беше чул нищо за това, след като бяха напуснали Селкъркската гора. През седмиците след завръщането му в Еър се беше питал дали не трябваше да остане с новия пазител на Шотландия, понеже ефектният жест с посвещаването на Уолъс за рицар му се струваше безполезен, след като отново се оттегли в анонимност. Намеренията му бяха да вземе участие във войната на шотландците, за да се утвърди като лидер и веднъж завинаги да покаже, че е предан на каузата на кралството си. Но Джеймс го разубеди. Стюардът го предупреди да не се обвързва прекалено тясно с делата на Уолъс и Комъните. Беше го посъветвал да продължи изграждането на собствена база и събирането на свои поддръжници, докато дойде време да разкрие намеренията си пред хората на кралството. Това никак не се хареса на Робърт, но не можеше да отрече, че в думите на лорд-стюарда има логика. Защото надеждата планът му да се осъществи се градеше върху неговата самостоятелност, а това означаваше да продължи да се държи настрани от онези, които искаха да върнат на трона Джон Балиол.

Каруците изскърцаха и спряха, а воловете легнаха на мократа земя. В това време Робърт чу, че някой го вика. Обърна се и видя Кристофър Ситън, който се приближаваше бързо към него.

Русата коса на оръженосеца беше прилепнала плътно към главата, а от дългия му нос се стичаха капки дъждовна вода. Изглеждаше мрачен.

— Братовчед ми иска да те види, Робърт. В твоето жилище.

Робърт се намръщи.

— Защо?

Кристофър наведе очи, за да избегне погледа му.

— Каза, че е важно. Сър, той иска да отидеш при него. Бързо.

Преди известно време Кристофър беше престанал да го нарича сър. Официалното обръщение разтревожи Робърт.

— Много добре. — След като се спря за малко, за да поговори с майстора, той напусна брега на реката заедно с Кристофър и ботушите им зашляпаха в калта.

В казармата цареше оживление, защото цялата дружина на Робърт, включително жените и децата на рицарите, беше дошла тук, след като напуснаха Селкъркската гора. Конярите работеха в претъпканите конюшни, метяха мръсната слама и пълнеха коритата с вода. Група рицари на Джон от Атъл се бяха подслонили под капещия покрив на една от постройките и играеха на зарове. Кимнаха на Робърт, когато той мина покрай тях, отправяйки се към дългата дървена зала, която беше превърнал в свое жилище.

Александър стоеше пред вратата на залата с прогизнало от вода наметало.

— Какво има, приятелю? — провикна се Робърт, докато се приближаваше. Отвътре долови слабото хленчене на дъщеря си. Човекът изглеждаше толкова мрачен, че първата мисъл на Робърт, след като чу Марджори да плаче, беше, че е нещо, свързано с нея.

— За Бога, Александър, отговори ми! За Марджори ли е? — Опита се да мине покрай лорда, но той го хвана за ръката.

— Не е за дъщеря ти, Робърт — каза почти шепнешком Александър. — Трябва да видиш нещо.

Още по-объркан, Робърт му позволи да отвори вратата пред него. Влезе вътре и бързо се огледа. Първата стая беше малка приемна. В нея имаше няколко табуретки, но, общо взето, помещението беше празно. Той нямаше нито време, нито желание да го обзаведе по-добре, защото не смяташе да остава прекалено дълго в този отдалечен крайморски град. Рядко идваше тук, освен да спи, тъй като цялото му време беше заето с управлението на града и на графството.

Първото нещо, което Робърт видя, когато влезе, беше Джудит. При отварянето на вратата дойката рязко се изправи. Държеше дъщеря му в ръце, а слабото й лице беше зачервено. Когато видя баща си, Марджори се разрева по-силно и протегна ръчички към него. Джудит запелтечи нещо, но преди Робърт да разбере какво казва, чу друг вик, който идваше през вратата към неговата спалня. Мина покрай Джудит и влезе вътре.

Следващата стая беше най-голямата от трите, на които беше разделена залата. Залата се простря пред очите му, замъглена от запалените свещи. Имаше пейка и маса, където той се хранеше, а в изграденото от глина огнище гореше огън. Под изцапаните му с кал ботуши зашумоля блатен тъжник, с който пръстеният под беше застлан като с ухаен килим. На закачалката висяха дрехи, негови и на Катрин. В няколко сандъка беше прибрана бронята му, а мечът му висеше между две подпори, забити в стената. На масата имаше гледжосана синя кана, две чаши и остатъци от ядене, които не бяха там, когато беше излязъл сутринта. Пламъците на полуразтопените остатъци от свещи трептяха. Робърт огледа познатата му обстановка, но в този миг отново чу слаб вик и погледът му се насочи към леглото до стената в далечния край на стаята. Беше скрито от тънки завеси, които висяха от една греда отгоре. Блатният тъжник заглуши стъпките му, когато прекоси стаята. Стигнал до леглото, Робърт хвана завесите и ги разтвори.