Робин Янг - Бунт

Хъмфри де Бун яздеше в авангарда заедно с хората на баща си. Беше мълчалив, загледан в стелещия се дим в далечината, където морето приличаше на сребърен бръснач, опрян в ръба на сушата. Седмици наред чувстваше постоянна вътрешна болка — сякаш беше забравил нещо или не го беше поставил на мястото му. Знаеше, че причината е баща му, чието тяло беше измъкнато от тинята на бойното поле и откарано на юг в Англия от група негови рицари. Но това не премахваше усещането. То беше станало дори по-силно, като че ли тялото на баща му беше някаква струна, която теглеше нещо вътре в него, колкото повече се опъва.

Английската победа при Фолкърк представляваше голям успех. Бойното поле се беше превърнало в гроб за над десет хиляди шотландци. В сравнение с тях кралската армия беше загубила само малък процент хора. Единствените по-значими загуби бяха бащата на Хъмфри и командирът на английските тамплиери, сполетян от същата съдба в коварните блата около потока. Въпреки успеха битката беше много по-тежка, отколкото при първата война. Освен това според някои очевидци в края на сражението Уилям Уолъс беше избягал, потеглил на север към Стърлинг по следите на шотландската кавалерия. Гневът на крал Едуард от бягството на Уолъс и благородниците беше притъпен само от факта, че по-голямата част от войската на шотландците лежеше, оплювана от мухите по полето около Фолкърк. Опасността, заплашваща сега английската армия, идваше най-вече от намалелите запаси от храна, след като надеждата, която бяха имали с придвижването си на запад към Еър, за който се твърдеше, че е база на Робърт Брус, се беше изпарила.

Нивята в околностите на града, които трябваше да са покрити с изкласила пшеница, наедряла от слънцето в края на август, бяха пълни с почернелите снопове от ожънатата и след това изгорена реколта. Над изгорената земя от някои все още се стелеше дим. Минавайки край тях, хората се оглеждаха и гледката на това жестоко унищожение караше стомасите им да се свиват още по-болезнено.

— Ще се моля на Бога копелетата да умрат от глад през предстоящата зима — изръмжа Хенри Пърси.

Хъмфри погледна младия човек, чието зачервено лице се подаваше гневно над подбрадника на шлема. Пърси, на когото кралят беше дал Еършър в началото на окупацията, настояваше най-много да бъде преследван Робърт Брус, защото може би той и Клифорд бяха отговорни за бягството му от Ървин. Хъмфри запази мълчание и не се присъединяваше към войнствените разговори вечер край лагерния огън, защото продължаваше да преживява тежко смъртта на баща си. Но когато навлязоха сред развалините на пристанището на Еър, мислите му отново се насочиха към бившия му приятел.

След появата на слуховете за дезертьорството на Робърт известно време Хъмфри все още се беше надявал, че това няма да се окаже истина, но събитията в Ървин не му позволяваха да отрича повече станалото. Човекът, с когото се беше сприятелил, се оказа предател. Обвиняваше се, че не е казал по-рано на Робърт, че Камъкът на съдбата е една от четирите реликви, посочени в пророчеството. Може би щеше да го убеди в необходимостта от завладяването му, защото, като се замислеше сега, ставаше му ясно, че тази кражба е била повратният момент, когато Робърт беше обърнал гръб на тяхната кауза. До известна степен Хъмфри го разбираше и дори му съчувстваше. В края на краищата за него камъкът беше символ на правото му да претендира за трона на Шотландия, право, което на практика му беше отнето с кражбата. По време на похода на север беше решил да залови Робърт — не само за да го накаже, но и за да се вгледа в очите му и да разбере, че ги е предал от любовта към кралството си, а не от омраза към тях. Тогава поне щеше да знае, че не е сгрешил и не е бил заслепен чак толкова много, когато привлече Робърт в техния кръг, а може би го беше сторил само от наивност. Сега обаче, докато минаваха през опустелите улици с опожарени къщи от двете страни, Хъмфри разбра, че няма никаква надежда за това. Човекът, опожарил този град, го беше направил, за да ги накара да страдат пред гледката на изклания добитък на пазарния площад, който сега представляваше огромна купчина почернели кости. Беше искал да ги накара да побеснеят от яд при вида на насечените пред пивоварната бурета с бира, чието лепкаво съдържание беше зацапало прашната земя и събираше облаци мухи. Човекът, който беше направил това и не им беше оставил нищо за ядене, искаше те да загинат на полето.

Кралят заповяда със строг глас на рицарите да претърсят някои от по-незасегнатите сгради, но беше съвсем очевидно, че не е останал никой, който да им каже къде са отишли Брус и хората му. Тук англичаните нямаше да намерят нито възмездие, нито храна. Когато рицарите започнаха да слизат от конете, Хъмфри се смъкна уморено от своя и извади мех с вино от торбата. Лицето му беше разгорещено и напрегнато, а виното опари напуканите му устни. Облиза ги и усети вкус на кръв.