Робин Янг - Бунт

При това искане кръвта се отдръпна от лицето на Робърт. След думите на Пърси той се изправи и събори стола.

Тримата мъже се гледаха, изпълнени с гняв, безпомощност и тревога. Отвън се свечеряваше и се очертаваше още една душна нощ. Вътре в шатрата на лорд-стюарда фенерите излъчваха още топлина.

— Ако се съгласим с искането им, ще спечелим повече време — каза Уишарт. — Знаехме, че ще трябва да направим отстъпки и дори жертви. Англичаните трябва да бъдат ангажирани тук, ако искаме Уолъс да успее на изток.

— Робърт няма да позволи дъщеря му да бъде използвана по този начин — отвърна Джеймс. — И аз не го обвинявам. Той не казва какво има между него и лорд Пърси, но аз не бих поверил детето му на англичаните.

Уишарт въздъхна.

— До утре сутринта трябва да дадем отговор. Ако не им дадем заложницата, те ще се нахвърлят върху нас със сила.

— Нека кучите синове да дойдат — изръмжа Дъглас, размахвайки чашата с вино, която му беше налял слугата на лорд-стюарда. Бузите му бяха зачервени и от гняв трудно произнасяше думите. — Искам да ги видя окървавени за това, което сториха в Бъруик. Стига приказки. Стига чакане. Дяволите да го вземат!

Лорд-стюардът продължи да гледа епископа.

— Говориш за едно дете, Ваше преосвещенство. Могат да му навредят, ако открият измамата ни.

— Говоря за кралството ни!

— Нека им предложим друг заложник. Един от нас.

— Защо пък да не бъде детето на Брус? — настоя, присвивайки очи, Уишарт. — Не си против от сантименталност, нали? Има нещо друго. Откакто е дошъл, ти го държиш близо до себе си.

— Както сам каза, не можем непременно да му имаме доверие.

— И въпреки това още първата нощ му разкри плана ни, въпреки че те помолих да не го правиш. Хайде, Джеймс, виждам, че имаш нещо наум. Някакъв замисъл, който не искаш да споделиш.

За момент Джеймс замълча. Когато заговори, гласът му беше тих и предпазлив:

— Той е внук на сър Робърт от Анандейл. Във вените му тече същата кръв, Ваше преосвещенство. Кръвта на Малкълм Канмор.

Робърт седеше край огъня и гледаше към лагера. На небето бяха изгрели първите звезди. Докато ги гледаше, една премина през небосклона, оставяйки за миг слаба, светла диря подире си. Като малък в Карик в края на лятото обичаше да лежи върху скалите под небесния свод и да наблюдава падащите звезди.

Видя, че оттатък, в шатрата на лорд-стюарда, фенерите продължаваха да светят. Сега те бяха вътре — Уишарт и другите, и обсъждаха бъдещето му и това на дъщеря му. Е, можеха да говорят каквото си искат. Той вече беше приключил с думите.

Гневът го беше накарал да вижда по-ясно и по-хладнокръвно нещата. Беше премахнал съмненията и нерешителността и му беше посочил само един път. Не многото пътища, които беше виждал през тези последни седмици, дори през последните години, а само един път, който водеше до едно място. Този път беше опасен и той не знаеше какво ще срещне по него. Обаче знаеше с абсолютна сигурност, че трябва да го поеме. Всичко го водеше натам.

Чуха се стъпки — приближи се Александър.

— Тръгваме — каза тихо лордът.

— Жените готови ли са? — попита Робърт, без да се обръща.

— Да. Ще слязат при реката заедно със слугите. Хората ми ще тръгнат с тях. — Александър сниши още повече глас, когато покрай тях минаха трима рицари с герба на лорд Дъглас върху туниките. — След стрелата ескортът няма да предизвика подозрения. Нес и Уолтър ще чакат с конете при реката. Половината оръженосци са вече там, а останалите скоро ще се присъединят към нас. — Александър замълча за миг. — Сигурен ли си в това?

— Да.

— Ще се досетят къде си отишъл. Могат да те последват.

— Не и след като ще трябва да приключат преговорите. Дори Пърси няма да рискува бунтът да продължи само за да ме преследва. Докато някой дойде да ни търси, Търнбери ще бъде готов да се отбранява. — Робърт се обърна към Александър: — Трябва да знам, че сте с мен.

Александър се усмихна.

— С теб сме.

— Ще трябва да изоставим шатрите и каруцата — каза Робърт и огледа лагера. — Обаче нощите са топли и имаме одеяла. — Той видя Катрин и Джудит да се измъкват от шатрата. Прислужницата държеше дъщеря му с едната ръка, а с другата — ведрото, с което вземаха вода от реката. Джудит беше с нея, изглеждаше уплашена. Тя също държеше едно ведро, в което бяха някои от вещите им. През цялата вечер те предпазливо се бяха подготвяли да напуснат лагера, като отнасяха малко по малко разни неща до брега на реката, където Нес беше отвел Уатах и конете. Робърт му беше наредил на висок глас да ги отведе на по-добро пасбище.